"Той изпробваше различните идентичности почти като костюми," пишат British Library в статията си "Life of Oscar Wilde". Няма как да не започна с това тяхно просто и кратко, но толкова сурово и безпогрешно сравнение. Днес да говориш за Оскар Уайлд е като да коментираш популярен мит, за който все още мнозина не знаят значителни подробности, само по-пикантните части и трагичния край. Поет, автор на комедийни пиеси, есета, детски приказки и вечната класика, която му спечелва слава "Портретът на Дориан Грей", Уайлд е сред най-големите имена във Викторианската епоха. Резкият му успех като писател и привърженик на естетичното движение, което процъфтява между 1870-1880г, го правят обект на внимание във всички културни и социални Лондонски кръгове, но това, което в последствие го прави още по-обсъждан е гардеробът му и това, че "вкара" жените в панталони, както се изказват от английските модни блог страници. НОВА ВИЗИЯ
Където и да се появи, Уайлд не остава незабелязан. Още с преместването си в новия град, той се постарава да разнообрази и дори преувеличи тогавашните модни тенденции с нещо по-цветно и нетипично за мъжкия стил. Това включва цветни вратовръзки, панталони с дължина до коляното, високи яки, копринени чорапи и лачени обувки, комбинирани с туид и нетипични шапки (Richard Ellmann, "Oscar Wilde", 1988). С тези свои екстравагантни тоалети, свободно мислене и остроумни реплики, поета от самото начало е в свои води в компанията на интелектуалното движение, където членовете освен, че са популярни с порицаването на общоизвестните ценности на викторианската култура, вярващи, че изкуството, под каквато и да е форма, съдържа важни и дълбоки послания, се разчуват и със своето показно облекло. "Най-напред, това е било движение на художници," обяснява Фиона Маккарти от The Guardian. "Естетизмът се е бунтувал срещу популярното анекдотично, сантиментално, морално сентенциозно изкуство на Викторианците," пише, разказвайки как през 1860-та година движението започва от малки срещи в студиа и домове на радикална група творци и дизайнери сред които и големи фигури като Уилям Морис и Данте Габриел Росети, които обсъждат непоносимите за тях наложени от обществото стандарти, обвили се около изкуството. Две десетилетия по-късно тяхната идея процъфтява и в нея започват да се включват най-различни поети, критици, философи, което води до девиза "Изкуство за изкуство". По някое време избират и свое изложбено място - галерия Grosvenor, която отваря през 1877г. Сама по себе си галерията по онова време е цял спектакъл - пищния декор от позлатен и инкрустиран мрамор с копринени стени за фон на картини, всяващи смут в останалата част на Лондонското общество. Именно на откриването Оскар Уайлд избира за първи път да покаже своя вкус и въображение, и още в същия ден става сензация, благодарение на костюма му, проектиран по поръчка в цвета и формата на виолончело. Оригинално, нали? Във всяко едно нещо, което прави, Уайлд влага цялата си любов към изкуството. През следващата година, поета се дипломира и вниманието към него не намалява, защото няколко години по-късно през 1882г., той решава да пътува Америка и Канада, където изнася лекции на артистични теми и за вредите, които оказва бързата мода върху природата. През този период не пропуска и да споделя свободно своите критики към определени модни тенденции и стилистични конвенции, които представят жените като обект на сексуално внимание, а и не само. По това време все още повечето основни елементи на дамската мода са дългите многопластови рокли, обемисти поли и корсети. Все още практиките в модния дизайн се стремят да постигат така наречения силует пясъчен часовник. Тези тенденции често имат сериозни последици върху женското тяло - ограничават движението, увреждат гръбнака, а и е непоносимо да ги носиш през лятото. Това ни води до първите публикации на Уайлд на модна тематика, които имат значителен принос в измененията на дамското облекло и комфорта, който постепенно ще навлезе в ежедневието на жените. ИЗ МОДНАТА ЖУРНАЛИСТИКАРазмислите на Уайлд относно дамската мода се появяват в Pall Mall Gazette, но есето, озаглавено "The Philosophy of Dress" (1885) и публикувано в New York Tribune е това, което му помага да стане редактор на женското списание "Lady’s World: A Magazine of Fashion and Society", където жена му от друга страна пише статии за важността на детската мода. Уайлд за отрицателно време променя името на "The Woman's World", защото преди да приеме предложението за позицията, съдържанието му се вижда твърде тривиално и нелепо. Започва да работи с идеята изданието да обхваща социални, политически и културни теми, и да акцентира не само какво жените използват и купуват, а какво чувстват и мислят. В "The Philosophy of Dress", поета представя мнението и впечатленията си относно женското викторианско облекло в детайли, на което се дължи цялото внимание, което печели. Уайлд вярва, че човешкото тяло и дрехата са силно свързани и споделя, че според него много хора не го осъзнават, което води до създаването на неудобни дрехи, което пък води до увреждане на околната среда. В есето си, където обръща специално внимание на нуждата дизайнерите да правят дрехите по формите на тялото, той пише: "Красотата на дрехите, също като красотата на живота, винаги идва от свободата." В този ред на мисли той препоръчва на дамите разделената пола, която представлява пола тип панталон, която съпругата му Констанс също счита за добра идея и дори подкрепя и препоръчва модела, носейки го публично, тъй като и двамата имат за цел да популяризират практичните и удобни дрехи. Според Уайлд нестихващите промени в стиловете са ненужни и разточителни. Покрай тях хората не умеят да преценяват кое им стои добре и кое не, защото се стараят да се впишат и да не изостават с това, което правят другите. Именно в това есе се заражда знаменитата му фраза, която не спира да циркулира из мрежите: "Модата е форма на грозота, толкова непоносима, че трябва да я сменяме на всеки шест месеца." С нея той уточнява, че тенденциите игнорират нуждите на човека и водят до облекло, което кара недостатъците им да изпъкват - противно на това, което изкуството трябва да прави. Няма значение дали човека е бял или черен, нисък или висок, всички се стараят да се обличат по един и същ начин, докато не измислят следващото ново "зло", както самия той описва трендовете. Между редовете Уайлд специално споделя своето очарование към облеклата на М. Уорт, напомнят му на определен модел чаша Capo di Monte, които се състоят изцяло от извивки и коралови дръжки - любопитни за гледане, но безполезни за употреба. Така вижда и викторианския женски стил - с изключение на корсетите. Те са му просто грозни. "Добре направена рокля е скромна рокля, която пада от раменете, която взима формата си от фигурата, и извивките си от движенията на дамата, която я носи... Лошо направена рокля е сложна структура от разнородни материали... натруфена с волани и панделки до толкова, че в един момент става ужасна за гледане, скъпа за купуване и абсолютно безмислена за обличане." Из "Философия на дрехата" В есето ясно си личи начина, по който Оскар Уайлд си е представял жената - свободна, ефирна; изразяваща характера, личността и начина, по който вижда модата като форма на изкуството, подчертаващо естествената ѝ красота. Свободна на движение, мнение и предпочитания, свободна да бъде себе си, - защото изкуството не ограничава. За Уайлд дрехата не е била просто плат, който помага да не бъдеш гол, а средство, създадено да разказва за човека, който я носи. Философията му, че не самата дреха има стойност, а нейната употреба, и критиката му, че трябва да следват пропорциите на тялото, днес може да бъде оспорвана от някои хора и множество световни дизайнери, но за годините, през които е живял е била повече от валидна и необходима. Уайлд е разбирал жените и техните нужди, пренебрегвани и потискани дълги години от обществото. Многократно е доказвал, че те са способни и че трябва да бъдат чути и приемани като равни, а не изкривени от чуждата нетолерантност и консервативност. Години по-късно, Уайлд, известен денди, смело потопил се в изучаването на своята индивидуалност, вечно преследващ свободата, бива хвърлен в затвора за своята еднополова връзка с аристократ. Времето в затвора го съсипва емоционално, финансово и здравословно, при което умира едва на четиридесет и шест години. Източници сочат, че последните му думи са изречени в стая 16 на френски хотел: "Тапетът и аз се борим със смъртта. Един от двама ни трябва да си тръгне." Благодаря ви, че бяхте тук!
0 Comments
Елиф Шафак, турската писателка, спечелила хиляди сърца по света, активист за правата на жените, малцинствата и свободата на словото, се научава да чете на шест години от готварските книги на баба си и традиционни средноизточни приказки за любовта. "Повест за два града" на Чарлз Дикенс е любимата ѝ книга от детството, като се запознава с творбата, когато тя излиза по книжарниците в Турция под формата на графичен роман. Четейки, Шафак не само се е възхищавала на всеки един момент от романа, тъй като още от тогава е любител на историята, но и не пропускала да оцвети всяко едно изображение. Писателката споделя, че от ранна възраст е започнала да изпитва нуждата да чете с цел да осмисля и разбира по-добре света около себе си. Днес, по случай рождения ѝ ден, ще разгледаме едни от основните заглавия в личната ѝ библиотека, които години по-късно, я променят като човек, читател, писател. "ОРЛАНДО" ВИРДЖИНИЯ УЛФ
|
Тези, които са запознати с живота на Елиф Шафак, знаят, че тя също като литературните си герои, не е живяла само в една страна. Водейки такъв живот, на човек му е трудно да събере всички книги, които обича на едно място. Но има един автор, без който Шафак споделя, че не може да живее, и това е Джеймс Болдуин. Напълно я разбирам защо. Днес, вече прочела две кратки, но изключително силни творби на Болдуин, аз също не мога да си представя цял живот да живея като читател, без да съм прочела негови думи; без да съм изживяла една негова история - защото човек наистина живее, когато чете Болдуин. "Notes of a native son" е сборник с есета, публикуван за първи път през 1955г. Вдъхновени са от живота на автора в Харлем, Ню Йорк и обхващат теми като расизъм, език, кино, достойнство, омраза... |
"ВЕЛИКИЯТ ГЕТСБИ" Ф. СКОТ ФИЦДЖЕРАЛД
Класиката за мрачната страна на Американската мечта не е от любимите ми. Ценя посланието в нея, но не успях да уловя нещо по-голямо, което да ме накара да си кажа "уау". Но това не ми попречи да обърна внимание на елементите, заради които има такова голямо влияние днес. Както Шафак коментира, можеш да я обикнеш по много причини: сюжета, стилът, майсторството на Фицджералд. "Тук няма герои, само човешки създания с недостатъци и неуспехи", споделя за One Grand Books, преди да я определи като книга, която позволява да се чете в различни етапи от живота. |
"МИДЪЛСЕКС" ДЖЕФРИ ЮДЖЕНИДИС
Това е семейна сага, засягаща всички мисии, за които не спира да се бори Елиф Шафак - полова и етническа идентичност, свобода на словото, права и ограничения, и още... Авторката я препоръчва, тъй като е красива история за моментите, в които човек търси надежда в това един ден някога някъде да принадлежи. |
ПРОДЪЛЖИ ЧЕТЕНЕТО:
ЕЛИФ ШАФАК: ВСИЧКО ЗАПОЧНА В АНКАРА С ЕДНА ТЮРКОАЗЕНА ТЕТРАДКА
МЪДРОСТТА НА ЕДНА СМОКИНЯ
"ЛЮБОВ" ЕЛИФ ШАФАК
МЪДРОСТТА НА ЕДНА СМОКИНЯ
"ЛЮБОВ" ЕЛИФ ШАФАК
Благодаря ви, че бяхте тук!
"С времето забелязах, че колкото бях заинтересована от истории, толкова заинтригувана бях и от тишината. От нещата, за които не говорим."
(превод: sentimentalreader)
Ели Шафак е турски писател, доктор по политически науки, вицепрезидент на Кралското литературно общество, основател и член на Европейския съвет за международни отношения. Борбата за равенство между половете и свобода на словото са две от главните ѝ мисии в живота. Може да видите Елиф в лекции на TED Global, а от скоро и в новият ѝ вдъхновяващ ютуб канал Say Your Word, където разбива думи на съществените им части и ни разкрива тяхната сила и магия.
НАЧАЛОТО
Всичко започва в Анкара с една тюркоазена тетрадка.
Шафак е родена на 25 октомври в Страсбург, Франция, където майка ѝ се е установила, след като се отписала от университета и се оженила за баща ѝ. След време бракът им се провалил и майка ѝ заминала заедно с нея в Турция, за да продължи образованието си.
Шафак била на седем години, когато госпожата в училище ѝ казала, че ще трябва да "изпрати лявата си ръка в изгнание". Тогава тя за първи път чула тази дума изгнание, и въпреки че нямала представа какво може да означава, я запомнила много добре. Госпожата многократно ѝ повтаряла, че било за нейно добро - с правилна дисциплина децата левичари могат да бъдат поправени. Шафак намразила не само училището, но и ръкописа си и консервативния квартал на Анкара, в който ѝ се налагало да расте.
На следващата година започнала да пише кратки истории и идеи за по-дълги истории в тетрадка с тюркоазен цвят. Споделя, че до ден днешен я помни кристално ясно - нюанса на кориците, хартията... Макар, че ѝ било трудно да пише с дясната ръка, тя не спирала да го прави; не могла да изостави историите си. Пишела, четяла, докато в един момент осъзнала, че историите са се превърнали във въздуха, от който се нуждае, за да диша. Но не защото е искала един ден да бъде писател. На тази възраст тя дори не е знаела, че такава професия изобщо съществува. Около нея никога не е имало писатели или поети, че да разбере. Шафак съчинявала истории с цел да избяга от скуката, която я измъчвала по цял ден. Животът бил твърде сив и повтарящ се. Докато била малка като единствено дете, през по-голямата част от времето била с баба си, защото майка ѝ работила по цял като дипломат.
Шафак описва баба си по следния начин: одухотворена, суеверна и силна жена, чиято къща била пълна с книги, народни приказки и магия.
През деня нямала с кого да си играе, защото другите деца от големите семейства, усещали, че тя е по-различна и не разговаряли с нея. Била като аутсайдер в родната си страна. След това, към края на 1970г. в Турция избухнало политическо насилие и на малката Шафак ѝ забранили да се показва навън. Единствената ѝ компания се оказала джинът на баба ѝ, но тя му нямала доверие. Доверявала се само и единствено на книгите.
Шафак е родена на 25 октомври в Страсбург, Франция, където майка ѝ се е установила, след като се отписала от университета и се оженила за баща ѝ. След време бракът им се провалил и майка ѝ заминала заедно с нея в Турция, за да продължи образованието си.
Шафак била на седем години, когато госпожата в училище ѝ казала, че ще трябва да "изпрати лявата си ръка в изгнание". Тогава тя за първи път чула тази дума изгнание, и въпреки че нямала представа какво може да означава, я запомнила много добре. Госпожата многократно ѝ повтаряла, че било за нейно добро - с правилна дисциплина децата левичари могат да бъдат поправени. Шафак намразила не само училището, но и ръкописа си и консервативния квартал на Анкара, в който ѝ се налагало да расте.
На следващата година започнала да пише кратки истории и идеи за по-дълги истории в тетрадка с тюркоазен цвят. Споделя, че до ден днешен я помни кристално ясно - нюанса на кориците, хартията... Макар, че ѝ било трудно да пише с дясната ръка, тя не спирала да го прави; не могла да изостави историите си. Пишела, четяла, докато в един момент осъзнала, че историите са се превърнали във въздуха, от който се нуждае, за да диша. Но не защото е искала един ден да бъде писател. На тази възраст тя дори не е знаела, че такава професия изобщо съществува. Около нея никога не е имало писатели или поети, че да разбере. Шафак съчинявала истории с цел да избяга от скуката, която я измъчвала по цял ден. Животът бил твърде сив и повтарящ се. Докато била малка като единствено дете, през по-голямата част от времето била с баба си, защото майка ѝ работила по цял като дипломат.
Шафак описва баба си по следния начин: одухотворена, суеверна и силна жена, чиято къща била пълна с книги, народни приказки и магия.
През деня нямала с кого да си играе, защото другите деца от големите семейства, усещали, че тя е по-различна и не разговаряли с нея. Била като аутсайдер в родната си страна. След това, към края на 1970г. в Турция избухнало политическо насилие и на малката Шафак ѝ забранили да се показва навън. Единствената ѝ компания се оказала джинът на баба ѝ, но тя му нямала доверие. Доверявала се само и единствено на книгите.
На седемнайсет, Шафак публикувала първия си разказ в турско списание, и заедно с това сглобила своя литературен псевдоним, който днес е известен на хиляди, хиляди читатели по света. Името Шафак означава "зора" и е универсално турско име, принадлежащо на майка ѝ, което тя решила да прибави към своето първо име.
Днес, авторката има 19 книги, 12 от които романи, като първия "Pinhan" (на английски "The Hidden") го е написала, когато била на двайсет и две, и още с него печели литературна награда Rumi Prize през 1998г. В интервю за The Sunday Times, Шафак разказва, че тогава нямала никаква представа какво представлява издателския бранш, но именно това незнание ѝ донесло свобода и дори смелост. Споделя, че никога не е била сред най-смелите хора, но в онзи момент без да се замисля, оставила ръкописа в добре известно Истанбулско издателство. Месец по-късно ѝ се обадили, че ще го публикуват. Осемнайсет книги (днес преведени на 55 езика) по-късно се превръща в най-прочутия женски турски писател с многобройни награди зад гърба си. Някои от които са френското държавно отличие Орденът за изкуство и литература, а да не забравяме, че също така през 2017г. бе включена в дванайсетте души на Politico, които правят света по-добро място. Две години по-късно BBC включиха незабравимия ѝ бестселър "Любов" в класацията си "100 книги, които ще променят света".
Днес, авторката има 19 книги, 12 от които романи, като първия "Pinhan" (на английски "The Hidden") го е написала, когато била на двайсет и две, и още с него печели литературна награда Rumi Prize през 1998г. В интервю за The Sunday Times, Шафак разказва, че тогава нямала никаква представа какво представлява издателския бранш, но именно това незнание ѝ донесло свобода и дори смелост. Споделя, че никога не е била сред най-смелите хора, но в онзи момент без да се замисля, оставила ръкописа в добре известно Истанбулско издателство. Месец по-късно ѝ се обадили, че ще го публикуват. Осемнайсет книги (днес преведени на 55 езика) по-късно се превръща в най-прочутия женски турски писател с многобройни награди зад гърба си. Някои от които са френското държавно отличие Орденът за изкуство и литература, а да не забравяме, че също така през 2017г. бе включена в дванайсетте души на Politico, които правят света по-добро място. Две години по-късно BBC включиха незабравимия ѝ бестселър "Любов" в класацията си "100 книги, които ще променят света".
"Тогава не го знаех, но без значение дали ти е първи или десети роман, като писател винаги ще имаш възходи и падения, моменти на турбуленция и увереност, сезони от тревожност, тунели с мрак и светлина... Всичко това, докато пишеш една книга. Не става по-лесно. Но се свиква."
(превод: sentimentalreader)
ПЪТЕШЕСТВИЕ С ЕЗИЦИ
Разбира се, тази статия я пиша от любов към Шафак, но не съм тук, за да изреждам многобройните причини за любовта и възхищението, които имам към нея, не и днес. Но набързо ще споделя една причина, която винаги ми е била интересна - едно от писателските качества на Елиф, което ми направи впечатление още в първата нейна книга, която прочетох, е умението ѝ да обхваща многобройни теми; от комплексни, по-комплексни - религии, политика, сексуалност, себепознаване и още, - без да прави нещата сложни, да натрапва мнения и да губи нишката на историята. Авторката винаги е била прочута с това, че изразява мнението си по теми, върху които множество хора си мълчат, без да се притеснява каква би била публичната реакция. Историите ѝ винаги са многопластови, богато и живописно написани, на турски и английски език.
В един момент Шафак започнала да пише литература на английски и продължава да пише на този език и до днес, за което получава неодобрение в Турция. Когато публикувала първата си книга на английски "Светецът на неизбежната лудост" през 2004г. веднага голяма част от страната намерили постъпката ѝ за непочтителна. Има хора, наричащи я предателка, която няма право да се определя като турски писател. Обвиняват я, че е изоставила родния си език. Но Елиф Шафак го обяснява така: тя никога не е виждала езика като избор между това или онова. Както пътува от един град към друг, както се потапя от една култура в друга, така пътува и с различните езици. Писателката споделя, че е емоционално привързана и към двата езика, но по различни начини. Ако в творбата, която пише има тъга, меланхолия, копнеж, много по-лесно ѝ е да я изрази на турски. От друга страна, ако има хумор, сатира, ирония, ще ѝ бъде много по-лесно да ги изрази на английски. Та на турски език дори не съществува дума за "ирония"! Откакто е осъзнала това за себе си, днес, Шафак пише романите си първо на английски, и след като преводач ги преведе на турски, взима превода и по него пренаписва книгата отначало на родния си език.
Книгите на Елиф Шафак свързват хората по света. Думите ѝ намират път към много сърца. Историите ѝ учат на човечност, емпатия, културна осъзнатост... и това са само три от многобройните примери, които мога да дам като човек, който чете творчеството ѝ от няколко години насам.
Четете творбите ѝ, слушайте интервютата ѝ, гледайте участията ѝ.
Слушайте себе си, тези около вас и тези далеч от вас, чиито гласове също заслужават да бъдат чути!
В един момент Шафак започнала да пише литература на английски и продължава да пише на този език и до днес, за което получава неодобрение в Турция. Когато публикувала първата си книга на английски "Светецът на неизбежната лудост" през 2004г. веднага голяма част от страната намерили постъпката ѝ за непочтителна. Има хора, наричащи я предателка, която няма право да се определя като турски писател. Обвиняват я, че е изоставила родния си език. Но Елиф Шафак го обяснява така: тя никога не е виждала езика като избор между това или онова. Както пътува от един град към друг, както се потапя от една култура в друга, така пътува и с различните езици. Писателката споделя, че е емоционално привързана и към двата езика, но по различни начини. Ако в творбата, която пише има тъга, меланхолия, копнеж, много по-лесно ѝ е да я изрази на турски. От друга страна, ако има хумор, сатира, ирония, ще ѝ бъде много по-лесно да ги изрази на английски. Та на турски език дори не съществува дума за "ирония"! Откакто е осъзнала това за себе си, днес, Шафак пише романите си първо на английски, и след като преводач ги преведе на турски, взима превода и по него пренаписва книгата отначало на родния си език.
Книгите на Елиф Шафак свързват хората по света. Думите ѝ намират път към много сърца. Историите ѝ учат на човечност, емпатия, културна осъзнатост... и това са само три от многобройните примери, които мога да дам като човек, който чете творчеството ѝ от няколко години насам.
Четете творбите ѝ, слушайте интервютата ѝ, гледайте участията ѝ.
Слушайте себе си, тези около вас и тези далеч от вас, чиито гласове също заслужават да бъдат чути!
"Когато погледна работата си, виждам преднамерен опит за събаряне на стени, за издигане над ограниченията, започване на нови разговори. Може би донякъде винаги ще бъда аутсайдер. Навсякъде. Писането на романи, както Валтер Бенямин казва, е най-самотната форма на изкуство. Но това не я прави егоцентрична индивидуалност. По-скоро индивидуалност, която ни свързва с останалата част от човечеството, независимо от границите и племената.
На това ме учи литературата през цялото това време; че мога да имам домове и принадлежности - многобройни, плавни, преливащи."
На това ме учи литературата през цялото това време; че мога да имам домове и принадлежности - многобройни, плавни, преливащи."
(превод: sentimentalreader)
Може да откриете Елиф Шафак тук: https://www.elifsafak.com.tr/home
ПРОДЪЛЖИ ЧЕТЕНЕТО:
Благодаря ви, че бяхте тук!
Маркъс Зюсак, роден през 1975г. на тази дата, в Сидни, Австралия, започва да пише художествена литература на шестнадесетгодишна възраст.
През 1999г. авторът публикува първия си роман "Аутсайдерът", след не малък брой откази от страна на издателските къщи. Романът получава положителни реакции и когато излизат следващите две книги в трилогията за братята Улф, Зюсак е награден с няколко отличия, сред които и наградата Queensland Premier's Literary Award for Young Adult Fiction.
Малко по-късно през 2002г. излиза "Аз съм пратеникът", която получава още повече отличия, а четири години по-късно, излиза "Крадецът на книги", която го изстрелва на върха и го превръща в човека, създал една от най-влиятелните и обичани модерни класики в литературата. Името му не слиза от списъка за бестселъри на New York Times повече от десетилетие, правейки го един от най-успешните австралийски автори на 21 век, ако не - най-успешният. Следващия роман, който издава (и му отнема най-много години да напише, в сравнение с всички останали преди това) е "Мостът на Клей".
Нека разберем в какви книжни светове обича да пътува Зюсак и кои са заглавията, които са го вдъхновили да стане писател!
През 1999г. авторът публикува първия си роман "Аутсайдерът", след не малък брой откази от страна на издателските къщи. Романът получава положителни реакции и когато излизат следващите две книги в трилогията за братята Улф, Зюсак е награден с няколко отличия, сред които и наградата Queensland Premier's Literary Award for Young Adult Fiction.
Малко по-късно през 2002г. излиза "Аз съм пратеникът", която получава още повече отличия, а четири години по-късно, излиза "Крадецът на книги", която го изстрелва на върха и го превръща в човека, създал една от най-влиятелните и обичани модерни класики в литературата. Името му не слиза от списъка за бестселъри на New York Times повече от десетилетие, правейки го един от най-успешните австралийски автори на 21 век, ако не - най-успешният. Следващия роман, който издава (и му отнема най-много години да напише, в сравнение с всички останали преди това) е "Мостът на Клей".
Нека разберем в какви книжни светове обича да пътува Зюсак и кои са заглавията, които са го вдъхновили да стане писател!
"ЗНАКЪТ НА ВСИЧКИ НЕЩА" ЕЛИЗАБЕТ ГИЛБЪРТ
В разговор с Amazon Book Review Зюсак разказва, че купува "Знакът на всички неща" с автограф от авторката като подарък за приятел. Но какво всъщност се случва? Прочита първите няколко страници от любопитство и толкова се впечатлява от героите и атмосферата, че решава да я подари чак, когато я завърши! Надяваме се, че приятелят му вече си е получил подаръка... |
"ДНЕВНИКЪТ НА АНЕ ФРАНК" АНЕ ФРАНК
"СЯНКАТА НА ВЯТЪРА" КАРЛОС РУИС САФОН
"ШАНТАРАМ" ГРЕГЪРИ ДЕЙВИД РОБЪРТС
"ЗАЩО ТЪГУВА ГИЛБЪРТ ГРЕЙП" PETER HEDGES
"Защо тъгува Гилбърт Грейп" е сред любимите заглавия от тийнейджърските години на Зюсак, заедно с "Аутсайдерите" на С. Е. Хинтън. "Като четях Хинтън си казвах: „Знам, че това не се е случило наистина, но аз все пак вярвам“. Така осъзнах силата на художествената проза." - Зюсак за "Аутсайдерите" Уви, нямаме "Защо тъгува Гилбърт Грейп" на български език, но имаме възможността да се докоснем до филмовата адаптация със същото име от 1993г., в която участват Леонардо Ди Каприо и Джони Деп. |
"СТЪКЛЕНИЯТ ПОХЛУПАК" СИЛВИЯ ПЛАТ
ПРОДЪЛЖИ ЧЕТЕНЕТО:
Благодаря ви, че бяхте тук!
След ролята си в "Назови ме с твоето име", Тимъти Шаламе, се превръща в любимо лице на медиите, списанията, режисьорите и безспорно на нас, зрителите. От филмовото британско списание Empire пишат, "Във филм, в който всяко едно изпълнение е страхотно, Шаламе, кара всички да изглеждат сякаш играят. И да беше сам-самичък, филмът отново щеше да си заслужава." New York Times го включват в списъка си с най-добри актьори за годината, а Time обявяват изпълнението му за едно от най-добрите. За ролята си печели две награди и няколко номинации, които до една са все за най-добър актьор.
След този голям пробив Шаламе само продължава да ни изненадва с все по-добри филми. "Горещи летни нощи", "Лейди Бърд", в който играе до любимата ми Сърша Ронан, и сърцераздирателния биографичен филм "Красиво момче". След това през 2019г. Тимъти се потапя в образа на Лори в "Малки жени", режисиран от невероятната Грета Гъруиг. Именно това беше първия филм, който гледах с него за първи път, и именно тогава си обещах, че ще изгледам всеки един негов филм, който съм изпуснала досега. Едва ли има нужда да споменавам за най-новата му роля в безспорно впечатляващата адаптация на "Дюн", но пък ще споделя, че не знам как ще дочакам 2023г. за премиерата на "Уили Уонка". Там ще видим Тимъти в една съвсем различна светлина, но съм сигурна, че отново ще оправдае очакванията ни, а най-вероятно дори ще ги надмине. Залагам на второто.
Засега любимата ми негова роля си остава Лори и въпросът ми е дали Тимъти е толкова начетен, колкото Лори Лорънс? Нека разберем.
След този голям пробив Шаламе само продължава да ни изненадва с все по-добри филми. "Горещи летни нощи", "Лейди Бърд", в който играе до любимата ми Сърша Ронан, и сърцераздирателния биографичен филм "Красиво момче". След това през 2019г. Тимъти се потапя в образа на Лори в "Малки жени", режисиран от невероятната Грета Гъруиг. Именно това беше първия филм, който гледах с него за първи път, и именно тогава си обещах, че ще изгледам всеки един негов филм, който съм изпуснала досега. Едва ли има нужда да споменавам за най-новата му роля в безспорно впечатляващата адаптация на "Дюн", но пък ще споделя, че не знам как ще дочакам 2023г. за премиерата на "Уили Уонка". Там ще видим Тимъти в една съвсем различна светлина, но съм сигурна, че отново ще оправдае очакванията ни, а най-вероятно дори ще ги надмине. Залагам на второто.
Засега любимата ми негова роля си остава Лори и въпросът ми е дали Тимъти е толкова начетен, колкото Лори Лорънс? Нека разберем.
"1984" ДЖОРДЖ ОРУЕЛ
На въпросът "Какви книги обичаш да четеш?" Тимъти отговаря всякакви. Но щом се замисля и връща лентата назад споделя, че една от любимите му е "1984" на Оруел. Все още не съм чела книгата, но през времето съм изчела и изгледала доста ревюта за нея. По това, което знам за нея, виждам защо би се харесала на толкова голяма известна личност като Тимъти; личност, свикнала през цялото време всички очи да са върху него. |
"ПРЕСТЪПЛЕНИЕ И НАКАЗАНИЕ" ДОСТОЕВСКИ
"ПОД ПОВЪРХНОСТТА" НИКОЛАС КАР
"МАЛКИ ЖЕНИ" Л. МЕЙ ОЛКЪТ
Въпреки че в Америка е задължителна литература в гимназията, Тимъти споделя, че е прочел "Малки жени" чак когато му се е наложило да прочете сценария за филма. Това, че предварително е знаел развоя на събитията не е попречило на удоволствието му да я чете и в интервю казва, че е невероятна класика, за която се радва, че е имал честта да прочете. |
"ХРОНИКИ: ТОМ 1" БОБ ДИЛЪН
Миналата година през февруари, Тимъти сподели снимка в Туитър акаунта си, че чете автобиографията на Боб Дилън. |
"WINNERS TAKE ALL" ANAND GIRIDHARADAS
"ДЮН: ТОМ 1" ФРАНК ХЪРБЪРТ
Директорът на най-новата филмова адаптация на "Дюн" сподели в интервю, че Тимъти е бил единственото име, което се е въртяло в главата му, докато обмислял кой да изиграе ролята на Пол. Колкото до Шаламе, актьорът е прочел книгата още преди няколко години, когато научил кой ще работи върху филма. Щом получил покана за интервю, Шаламе светкавично прочел първата половина от първи том, като едновременно с това отбелязвал и изписвал мислите си по страниците. В интервю споделя, че най-вече го привлича умело изградения свят и душевния конфликт на Пол, който се учи да използва силите си. "Това е история за млад човек, който се бори за това, което е правилно. Това може да се види и днес, в моето поколение, в тези, които се борят, за това, в което вярват истински... Въпреки че на години съм по-голям от Пол, уроците, които научих, докато го играя, ще останат с мен завинаги." |
Благодаря ви, че бяхте тук!
На днешната дата е родена една от най-обичаните писателки на редица поколения, една от писателките, оставили трайна следа в английската литература със своите остроумни, забавни и борбени женски герои - Джейн Остин. За животът ѝ се знае малко, но се намират няколко любопитни факти, открити най-вече в писмата до сестра ѝ Касандра, която е била най-близката ѝ приятелка. А ето ги и тях...
- Остин получава образованието си основно от баща си
- Първата ѝ голяма любов е вдъхновението, стоящо зад романът "Разум и чувства"
- Името ѝ не се упоменава на нито един от романите ѝ докато е жива. Единственият човек, който знае, че тя е авторката е брат ѝ Хенри - той е и този, който разкрива истинската ѝ идентичност след смъртта ѝ
- За заглавието на "Гордост и предразсъдъци" Остин черпи вдъхновение от романът "Сесилия" на Fanny Burney. В последния си параграф от книгата, авторът споменава фразата три пъти с главни букви. Първоначалното заглавие на книгата на Остин е "Първи впечатления"
- Остин се разболява през 1816г. и спира да пише на 18 март през следващата година, когато състоянието ѝ се влошава
- Макар, че е седмото дете от общо осем, Остин, споменава само трима души в завещанието си - сестра си Касандра, брат си Хенри и секретарката на неговата съпруга
- Последното ѝ произведение е поема, посветена на дъждовното английско време, която е диктувала на сестра си Касандра
- През целия си живот, Остин, се влюбва истински два пъти, но остава неомъжена
- Хитовият филм "Баровки" от 1995г. е модернизирана версия на романът "Ема"
- Въпреки че на 23 години Остин вече е имала три издадени романа, тя започва да печели пари от тях едва, когато навършва 36 години и издава "Разум и чувства". До тогава разчита на джобните, които получава от родителите си
- „Разум и чувства“ първоначално получава заглавието „Елинор и Мариан“
- Последните ѝ думи преди да умре са към сестра ѝ - "Не искам нищо друго освен смъртта"
Благодаря ви, че бяхте тук!
Когато чуем името Силвия Плат, се сещаме за американската писателка и нейната меланхолична, напоена с болка проза, и смели феминистични текстове, които живеят сред нас и до днес. След това за трагичното ѝ самоубийство, други от вас може би се сещат за ефекта "Силвия Плат" - този в психологията... Но колко от нас се сещат за художничката Силвия Плат?
Силвия Плат е живяла, възхищавайки се на художници като Пол Гоген, Анри Русо, Паул Клее и Джорджо де Кирико. Всъщност, детската ѝ мечта е била да стане художник, и е била едва на 15 години, когато е спечелила награда за рисунките си през 1947г. По това време е била напълно убедена, че в колежа ще учи именно за това, но поради мнение на преподавател относно писането ѝ, тя се разколебала и решила да се отдаде на литературата. Въпреки това, тя през целия си живот е останала вярна и на тази нейна творческа страст.
Ако се разровим из художествената колекция на поетесата, ще намерим най-различни техники и форми. От цветни автопортрети до хартиени колажи на политически тематики. Щом става дума за изразяване на чувства и въображение, Плат, не си е поставяла ограничения.
Силвия Плат е живяла, възхищавайки се на художници като Пол Гоген, Анри Русо, Паул Клее и Джорджо де Кирико. Всъщност, детската ѝ мечта е била да стане художник, и е била едва на 15 години, когато е спечелила награда за рисунките си през 1947г. По това време е била напълно убедена, че в колежа ще учи именно за това, но поради мнение на преподавател относно писането ѝ, тя се разколебала и решила да се отдаде на литературата. Въпреки това, тя през целия си живот е останала вярна и на тази нейна творческа страст.
Ако се разровим из художествената колекция на поетесата, ще намерим най-различни техники и форми. От цветни автопортрети до хартиени колажи на политически тематики. Щом става дума за изразяване на чувства и въображение, Плат, не си е поставяла ограничения.
Изложбата, която се е състояла преди време в National Portrait Gallery сподели, че чрез абстрактните картини на Плат ни разкриват процеса, през който тя е преминала като млада, оформяйки личността си чрез изкуството. Макар, че както самата тя пише в дневниците си, Плат никога не е имала само една личност вътре в себе си, а много повече.
Плат оставя богата колекция от дневници и писма след смъртта си, по-голямата част, от които са украсени от илюстрации с молив. Първи, представиха невижданите 44 скици Mayor Gallery в голяма изложба в Лондон, усилвайки още повече любопиството на хората относно легендарната мистерия, която продължава да бъде Силвия Плат.
Едно е сигурно - поетесата е обичала детайлите.
Едно е сигурно - поетесата е обичала детайлите.
Плат е на 24 години, когато решава да се заеме сериозно с рисуването. В писмо до съпругът си споделя:
"Рисуването ми носи голямо спокойствие; повече от молитва, разходка, всичко. Мога изцяло да се изгубя в линията."
"Рисуването ми носи голямо спокойствие; повече от молитва, разходка, всичко. Мога изцяло да се изгубя в линията."
Много от рисунките с молив на Плат са нежни и забавни, хвърляйки любопитен поглед върху природата и архитектурата.
По-долу виждаме, че Плат се е старала да запечата моменти и от престоя си в Париж през 1956г.
Единственият намерен портрет на Тед Хюз, направен от съпругата му Силвия Плат:
Благодаря ви, че бяхте тук!
Еркюл Поаро – изключителна личност, която веднага изпъква в стаята с отличителните си черти, но щом отвори уста, се запомня поради своите системност, интелигентност, проницателен поглед, лека досада и очарователност.
По случай рождения ден на създателката му Агата Мери Клариса Милър, която е обявена за най-продавания автор на всички времена от Световните рекорди на Гинес, с творби, преведени на повече езици от тези на Шекспир, днес ще минем през единадесет интересни факта, които може и да не знаете за любимият ни мустакат детектив.
По случай рождения ден на създателката му Агата Мери Клариса Милър, която е обявена за най-продавания автор на всички времена от Световните рекорди на Гинес, с творби, преведени на повече езици от тези на Шекспир, днес ще минем през единадесет интересни факта, които може и да не знаете за любимият ни мустакат детектив.
- Участва в 33 романа, 59 разказа и 2 пиеси
- Появява се за първи път в романа „Аферата в Стайлс“, публикуван през 1920г.
- Поаро е единственият измислен герой, който получава некролог на първа страница в Ню Йорк Таймс („6 август 1975 – Почина Еркюл Поаро; известен белгийски детектив.“)
- Агата Кристи го е намирала за надута и нетърпима личност
- Не е по-висок от метър и шестдесет
- Най-харесваният актьор, играл Поаро, до ден днешен е Дейвид Сушей, който го пресъздава в „Случаите на Поаро“ (1989-2013г.). Самият той е продуцент на 13 епизода от сериала
- Името му – Еркюл Поаро - произлиза от съчетание на имена на известните по онова време литературни детективи Hercule Popeau и Monsieur Poiret
- Кристи е пазила последния си роман „Завесата“ (1975г.), в който се сбогуваме веднъж завинаги с великия детектив, в чекмедже с години, чакайки да дойде подходящия момент за публикация
- Поаро страда от морска болест
- През 2004г. получава аниме телевизионен сериал в Япония с името "Великите детективи на Агата Кристи Поаро и Марпъл"
- Култовата фраза „малки сиви клетки“ идва от „В малките сиви клетки на мозъка се крие решението на всяка мистерия.“ Поаро никога не цапа ръцете си. Той успява да разреши и най-заплетената загадка, използвайки единствено ума си и обича да ни го напомня
Благодаря ви, че бяхте тук!
"Мисля, че всяка книга води свой собствен живот. Сякаш учиш нов език."
(превод: sentimentalreader)
Маркъс Франк Зюсак е 46 годишен писател на юношески и съвременни романи от Сидни, роден в семейство на имигранти. Майка му е родом от Германия, а баща му от Австрия. Заедно с по-големите си две сестри и брат, Зюсак израсва, слушайки истории за нацисти, за бомбардировките над Мюнхен и геноцида над евреите. Защо това е важно да го спомена още в самото начало? Ако сте запознати с творчеството на Зюсак сигурно сте забелязали, че той винаги намира начин да засегне тези теми в книгите си. Винаги играят ключов елемент, който изгражда героите му, придава им плътност и характер, и заедно с непринудения хумор на автора и майсторските му умения на разказвач, те неусетно оживяват пред очите ти.
ЗЮСАК И ПИСАНЕТО
Започва да пише първата си книга на 16 години, като споделя, че е успял да напише само осем страници, което не го е потиснало, а напротив - сега прави точно това. Пише осем страници, а след това ги редактира отново и отново, докато не изкара нещо хубаво от тях. Преди да стартира с тази тактика, първо се старае да си изясни началото и финалът на книгата заедно със заглавието ѝ. След това започва да пише, питайки се постоянно, „Кое е най-лошото нещо, което може да се случи?“
След няколко години, прекарани в упорит труд, авторът осъзнава какво точно цели да постигне чрез писането и това са две неща: когато човек чете негова книга, толкова да се потопи в нея, че да повярва на всичко, изписано по страниците, дори когато подсъзнателно знае, че не е истина. Второто нещо е продължение на първото: читателят знае, че не е истина, че не е реалност, но въпреки това вярва.
Именно тази игра на вяра и надежда в история, която не е истина, го привлича към творческото писане на първо място. Момента, в който осъзнава на какви брилянтни книги попада, че дори не усеща кога изобщо разгръща страниците, си казва, „Това искам да направя с живота си.“
През първите години на писателската си кариера, авторът обикаля по училища в Австралия, разказвайки на малките ученици най-различни истории за пари. Всъщност, точно тогава, по време на едно от упражненията по писане, Зюсак измисля един от ключовите елементи на „Крадецът на книги“, след като описва небето в три цвята. На момента усеща, че смъртта е разказвачът на бъдещата история. Отделно по това време работи и върху разказ за момиченце крадец на книги. Един ден, вдъхновен за пореден път от историите на родителите си, разказващи за детството им на фона на Втората световна война, Зюсак, решава да слее двете си малки идеи в едно цяло.
След няколко години, прекарани в упорит труд, авторът осъзнава какво точно цели да постигне чрез писането и това са две неща: когато човек чете негова книга, толкова да се потопи в нея, че да повярва на всичко, изписано по страниците, дори когато подсъзнателно знае, че не е истина. Второто нещо е продължение на първото: читателят знае, че не е истина, че не е реалност, но въпреки това вярва.
Именно тази игра на вяра и надежда в история, която не е истина, го привлича към творческото писане на първо място. Момента, в който осъзнава на какви брилянтни книги попада, че дори не усеща кога изобщо разгръща страниците, си казва, „Това искам да направя с живота си.“
През първите години на писателската си кариера, авторът обикаля по училища в Австралия, разказвайки на малките ученици най-различни истории за пари. Всъщност, точно тогава, по време на едно от упражненията по писане, Зюсак измисля един от ключовите елементи на „Крадецът на книги“, след като описва небето в три цвята. На момента усеща, че смъртта е разказвачът на бъдещата история. Отделно по това време работи и върху разказ за момиченце крадец на книги. Един ден, вдъхновен за пореден път от историите на родителите си, разказващи за детството им на фона на Втората световна война, Зюсак, решава да слее двете си малки идеи в едно цяло.
ЗЮСАК И КНИГИТЕ
Зюсак споделя, че през живота си е написал четири книги, които означават нещо за него, и две, които са всичко за него. Двете книги, означаващи всичко са „Крадецът на книги“ (заглавието, което го изстрелва на върха) и „Мостът на Клей“ (онова, което почти не го убива при написването му).
Причината поради, която успява да напише бестселъра „Крадецът на книги“ толкова бързо (за една година) и толкова добре, е че никога не е предполагал, че ако изобщо книгата се публикува, някой ще прояви интерес да я прочете. Книгата е написана точно както си я е представял, защото нито веднъж не се е замислял какво би си помислил някой за нея. Тъкмо това я прави толкова специална. Писал е дума след дума, вдъхновен от миналото на семейството си с идеята, че просто иска да разкаже истории, които си заслужава да се чуят. Такива, които не виждаме често по документалните филми. Зюсак е първият автор, който смело се заиграва с толкова нетипичен разказвач, който не само разказва, но и задава фонът и тематиката на книгата още от първата страница. Чрез непринудения си стил на писане, многобройни символики и т.нар. "foreshadowing" (техника, при която авторът загатва какво ще се случи по-нататък в книгата; най-често в края на определена глава - Зюсак го прави във всеки свой роман), той ни показва съвсем нова, невиждана досега, уязвима страна на смъртта.
Романът излиза по книжарниците през 2005 година, превръщайки се в международен бестселър, а след това и в носител на многобройни награди. Преведена е на над 40 езика, а в списъка за бестселъри на New York Times прекарва повече от десетилетие, правейки Маркъс Зюсак един от най-успешните австралийски автори на 21 век, ако не – най-успешният. През 2013г. излиза и филмова адаптация със същото име, за която Зюсак почти е нямал думата и признава в интервю, че хем му харесва, хем не.
Причината поради, която успява да напише бестселъра „Крадецът на книги“ толкова бързо (за една година) и толкова добре, е че никога не е предполагал, че ако изобщо книгата се публикува, някой ще прояви интерес да я прочете. Книгата е написана точно както си я е представял, защото нито веднъж не се е замислял какво би си помислил някой за нея. Тъкмо това я прави толкова специална. Писал е дума след дума, вдъхновен от миналото на семейството си с идеята, че просто иска да разкаже истории, които си заслужава да се чуят. Такива, които не виждаме често по документалните филми. Зюсак е първият автор, който смело се заиграва с толкова нетипичен разказвач, който не само разказва, но и задава фонът и тематиката на книгата още от първата страница. Чрез непринудения си стил на писане, многобройни символики и т.нар. "foreshadowing" (техника, при която авторът загатва какво ще се случи по-нататък в книгата; най-често в края на определена глава - Зюсак го прави във всеки свой роман), той ни показва съвсем нова, невиждана досега, уязвима страна на смъртта.
Романът излиза по книжарниците през 2005 година, превръщайки се в международен бестселър, а след това и в носител на многобройни награди. Преведена е на над 40 езика, а в списъка за бестселъри на New York Times прекарва повече от десетилетие, правейки Маркъс Зюсак един от най-успешните австралийски автори на 21 век, ако не – най-успешният. През 2013г. излиза и филмова адаптация със същото име, за която Зюсак почти е нямал думата и признава в интервю, че хем му харесва, хем не.
Хуморът на Зюсак винаги присъства в писането му. Освен, че е много земен и усмихнат човек и просто му идва отвътре, той обича да напомня чрез историите си, че колкото и мрачно да е положението, в което се намира даден човек, винаги ще има място за няколко разменени шеги и усмивки. Авторът не избира нацисткия режим в Германия за фон на книгата си, само защото това са нещата, които е слушал като малък. Най-вече е искал да изобрази и положителните моменти, които са се намирали от време на време през тези страшни години, защото рядко някой се осмелява да говори за тях. Не избира смъртта за разказвач, само защото пасва добре на сюжета и ще звучи интересно, а защото е искал да покаже, че понякога дори и смъртта може да настръхне от ужасите, на които е способно човечеството. Това е една от причините, поради която Зюсак е любим писател на толкова читатели по света - винаги показва живота в истинските му цветове.
„Смъртта почти вдишваше цветовете, за да се разсее от цялото страдание, което го заобикаля. Това по някакъв начин бе метафора за идеята, че тази книга разказва за хора, които правят красиви неща в наистина грозни времена.“
(Зюсак за „Крадецът на книги“
превод: sentimentalreader)
превод: sentimentalreader)
Авторът признава, че до ден днешен, след толкова години, все още му е трудно да отговаря на въпросът, „За какво се разказва в „Крадецът на книги?“. Отнема му поне пет-шест години да осъзнае, че идеята зад историята засяга начина, по който Хитлер е унищожавал – с думи и пропаганда. А неговата книга е за момиче, което иска да върне тези думи обратно.
Освен вдъхновението, което получава от родителите си и родителите на родителите му, друг елемент, който се повтаря във всяка от творбите на Зюсак е боксът. Да, точно така - бокс. В „Мостът на Клей“ братята Дънбар през няколко вечери имат схватки, а в „Крадецът на книги“ еврейски боксьор се укрива в дома на главната героиня Лизел. В „Аз съм пратеникът“ също се раздават много юмруци. Какво символизира това? Зюсак от тийнейджър тренира да стане писател. И точно като спорта, писането тества писателите всеки ден. Достатъчно ли го искаш; готов ли си да издържиш на самотата, която идва с професията? Това са двете неща, които го подтикват да приема предизвикателството, което е всяка една следваща книга. Сладка болка е писането.
„Мостът на Клей“ започва с простата идея за момче, което иска да създаде нещо красиво. Докато авторът се разхожда по улиците на Сидни, решава това нещо да бъде мост, а момчето да се казва Клей – герой, в който може да видим много от личността на Зюсак. Момче – средният от петима братя, - което от малък обича да измъква всякакви истории от родителите си, чиито персонажи пък от своя страна, са вдъхновени от родителите на автора.
В интервал от 13 години, всяка сутрин, Зюсак пише по 1900 думи на масата в кухнята, докато децата му закусват, и няма ден, в който да е било по-различно. След огромния успех, който предишният му роман пожънва, от притеснение, че този няма да бъде достатъчно добър, той пренаписва началото на романа над сто пъти, пробвайки различни гледни точки и различни разказвачи. След още 7 години редакции, вече „посинял“ от писане, както самият той се изразява, наизустил последните 500 страници, той смело изпраща финалната версия на „Мостът на Клей“, а ние не можем да му бъдем по-благодарни.
Освен вдъхновението, което получава от родителите си и родителите на родителите му, друг елемент, който се повтаря във всяка от творбите на Зюсак е боксът. Да, точно така - бокс. В „Мостът на Клей“ братята Дънбар през няколко вечери имат схватки, а в „Крадецът на книги“ еврейски боксьор се укрива в дома на главната героиня Лизел. В „Аз съм пратеникът“ също се раздават много юмруци. Какво символизира това? Зюсак от тийнейджър тренира да стане писател. И точно като спорта, писането тества писателите всеки ден. Достатъчно ли го искаш; готов ли си да издържиш на самотата, която идва с професията? Това са двете неща, които го подтикват да приема предизвикателството, което е всяка една следваща книга. Сладка болка е писането.
„Мостът на Клей“ започва с простата идея за момче, което иска да създаде нещо красиво. Докато авторът се разхожда по улиците на Сидни, решава това нещо да бъде мост, а момчето да се казва Клей – герой, в който може да видим много от личността на Зюсак. Момче – средният от петима братя, - което от малък обича да измъква всякакви истории от родителите си, чиито персонажи пък от своя страна, са вдъхновени от родителите на автора.
В интервал от 13 години, всяка сутрин, Зюсак пише по 1900 думи на масата в кухнята, докато децата му закусват, и няма ден, в който да е било по-различно. След огромния успех, който предишният му роман пожънва, от притеснение, че този няма да бъде достатъчно добър, той пренаписва началото на романа над сто пъти, пробвайки различни гледни точки и различни разказвачи. След още 7 години редакции, вече „посинял“ от писане, както самият той се изразява, наизустил последните 500 страници, той смело изпраща финалната версия на „Мостът на Клей“, а ние не можем да му бъдем по-благодарни.
„Тази книга е изградена от почти всичко, което притежавам вътре в мен – тази книга е всичко, което имам. Почти не ме уби, докато я напиша, но е и причината, че съм жив.“
(превод: sentimentalreader)
Една книга колкото ѝ години да ѝ отнеме да се появи на бял свят – 10, 15, 25, - няма да бъде по-малко важна от онези, които са дошли преди нея. Трудът, вложен в нея' вдъхновението, което се е родило, когато автора най-малко е очаквал; посланието, което иска да ни сподели чрез нея… Това са нещата, които изпъкват. Или както Зюсак казва, защото той е по-добрия с думите тук: „Смисълът е в думите зад думите. Всички онези думи, които никой няма да види са това, което държи една книга на повърхността.“
Благодаря ви, че бяхте тук!
Може да откриете Маркъс Зюсак тук: https://www.bridgeofclay.com/
Колко често попадете на статия или новина, посветена на някоя известна личност, разказвайки отново какво яде всеки ден, какво е споделил за еди-кой си или с кого излиза? Предполагам, че доста.
Преди известно време случайно попаднах на снимка, направена от папараци на актьор, който се беше нарамил с книги, и разбира се, любопитството ме надви и увеличих снимката, за да науча заглавията. Всички сме чували, че книгите, които четем показват какви хора сме отвътре, нали? Самата истина е, и личните списъци с прочетени или любими книги на звездите, вероятно ще ни кажат повече за тях, отколкото жълтите медии.
Тук съм подбрала за вас 5 страхотни книжни клуба, създадени от страхотни актриси, които съм сигурна, че сте гледали поне веднъж на екрана! Докато ги разглеждах, попаднах на много интересни книги, а тук реших да изкарам по четири на човек, които ги има на българския пазар. Ще ги добавите ли в количката си?
Преди известно време случайно попаднах на снимка, направена от папараци на актьор, който се беше нарамил с книги, и разбира се, любопитството ме надви и увеличих снимката, за да науча заглавията. Всички сме чували, че книгите, които четем показват какви хора сме отвътре, нали? Самата истина е, и личните списъци с прочетени или любими книги на звездите, вероятно ще ни кажат повече за тях, отколкото жълтите медии.
Тук съм подбрала за вас 5 страхотни книжни клуба, създадени от страхотни актриси, които съм сигурна, че сте гледали поне веднъж на екрана! Докато ги разглеждах, попаднах на много интересни книги, а тук реших да изкарам по четири на човек, които ги има на българския пазар. Ще ги добавите ли в количката си?
ЕМА РОБЪРТС - "BELLETRIST"
Актрисата Ема Робъртс, която тази година се превърна в първата бременна звезда, появила се на корицата на списание Glamour, от вече 12 години, поддържа очарователен книжен клуб Belletrist със своя много добра приятелка. Двете споделят, че колкото общо имат, толкова и нямат. Заради това всеки ден научават по нещо ново една от друга, особено от четивата, които си избират за книга на месеца.
Също така... Ема умее да позира страшно готино с книгите си, така че и личният ѝ инстаграм си заслужава да се разгледа.
Разгледайте книжния клуб на Ема: тук
Също така... Ема умее да позира страшно готино с книгите си, така че и личният ѝ инстаграм си заслужава да се разгледа.
Разгледайте книжния клуб на Ема: тук
РИЙЗ УИДЪРСПУН - "HELLO SUNSHINE"
Рийз Уидърспун, една от най-високо платените актриси в Холивуд, известна на доста от нас най-вече с ролята си в комедията "Професия блондинка", развива медийната компания Hello Sunshine, с цел разказване на малки/големи, тъжни/весели истории, в които центъра са жените. В книжния клуб на Рийз присъстват всякакви жанрове, като от време на време се избират и страхотни YA романи, подходящи за тийн читатели! Разгледайте книжния клуб на Рийз: тук |
САРА ДЖЕСИКА ПАРКЪР - "SJP PICKS"
С. Дж. Паркър спечели сърцата ни, още когато се появи на екрана с незабравимата си роля на модната икона и писател Кари Брадшоу, а сега и с вкуса си за книги! Ако влезете в инстаграм профила на актрисата, освен обувки (разбира се), вино и настолни игри, ще откриете и много много книги. Разгледайте препоръките на Сара в официалния ѝ инстаграм профил: тук |
ЕМА УОТСЪН - "OUR SHARED SHELF"
Английската актриса Ема Уотсън, участваща в страхотната филмова адаптация на книгата, която ме накара да се влюбя в думите - "Предимствата да бъдеш аутсайдер", от много години поддържа феминистки книжен клуб, носещо страхотното име Our Shared Shelf. В него ще намерите и доста биографични романи и книги на политически и социологически теми. Разгледайте книжния клуб на Ема: тук |
НАТАЛИ ПОРТМЪН - "NATALIE'S BOOKCLUB"
Страхотната Натали Портмън, която се превърна в една от най-обичаните актриси по света, още с дебютната си роля във френско-американския екшън "Леон: Професионалистът" (любим), не е само талантлива актриса, филмов директор и продуцент, но и запален читател като нас, и то с чудесен вкус за книги! В профила ѝ ще намерите от всеки жанр по малко. Разгледайте какво чете актрисата всеки месец в официалния ѝ инстаграм профил, както и в личния ѝ хаштаг #nataliesbookclub: тук |
Благодаря ви, че бяхте тук!
ABOUT
Тук ще откриете различни статии, написани от мен, свързани със заобикалящия ни литературен свят. Приятно четене!
ARCHIVE
October 2022
July 2022
June 2022
December 2021
October 2021
September 2021
August 2021
April 2021
March 2021