Из "Разказът на прислужницата" ,,Правилото ми за книгата беше да не включвам нищо, което не се е случвало в реалния живот някъде и някога. Затова събирах толкова материали при проучването. Не исках някой да каже, че имам извратено, ненормално въображение и съм си измислила тези ужасни неща. Не съм си ги измислила.'' Това казва канадската писателка и поетеса Маргарет Атууд, визирайки романът, който написва в Берлин през 1985 година, и който я изстрелва на върха с плашещата си, но и безспорно изпълнена с истини, антиутопия. Включен е във всеки един списък със заглавие книги, които задължително трябва да прочетете веднъж в живота си и му отнема само пет години да се появи на големия екран. Родена през 1939 година на днешната дата, Атууд има над 70 успешно публикувани книги, много, от които се радват на голям престиж и отличия. Днес ще си припомним част от творчеството на ,"Разказът на прислужницата", - класиката, за която дилемата дали описва миналото или предсказва бъдещето смело продължава и скоро няма да затихне - причината е пред очите ни. Завръщане към традиционните ценности. Не прахосвай, за да не изпаднеш в нужда. Аз не съм прахосана. Защо тогава съм в нужда? "Ние бяхме хора, за които вестниците не пишеха. Обитавахме празните бели полета около текста. И това ни даваше свобода. Живеехме в пролуките между отделните истории." Ако разказвам история, краят е в моя власт. Историята ще има край, а след него ще дойде ред на истинския живот. Ще продължа оттам, където спрях. "Старая се да не свеждам поглед към тялото си, но не защото е безсрамно или нескромно, а защото не искам да го виждам. Не искам да поглеждам нещо, което ме определя толкова всецяло." Луната е камък и небето е пълно със смъртоносни железа, но Господи, колко е прелестно въпреки всичко. "Усещането да си мъж, пред погледа на жени. Сигурно е странно. Да те наблюдават непрекъснато. И да се чудят какво ще е следващото ти действие. Да трепват, когато помръднеш, дори да е съвсем безобидно движение, например пресягане към пепелника. Да те преценяват. Да си мислят: той не може да го направи, няма да го направи, ще трябва да го направи..." И все пак, какъв кошмар да си мъж така. "Може би изобщо не става дума за това кой кого притежава, кой на кого какво може да причини безнаказано, дори смърт. Може би не става дума за това кой може да седи и кой да лежи с разтворени крака. Може би става дума за това кой на кого какво може да стори и да му бъде простено." Чакам. Настройвам се. Сега тялото ми е нещо, което трябва да бъде настроено, както се настройва инструмент. Трябва да звучи като нещо сътворено, а не родено. "Ние леко се накланяме към него като метални стружки, привлечени от неговия магнит. Има нещо, което ние нямаме, има словото." Усетих как любовта продължава напред без мен. Благодаря ви, че бяхте тук!
0 Comments
Из "Първа любов и други повести" Автор: Иван Тургенев Сборник издаден: 2018г., Колибри Иван Сергеевич Тургенев (1818-1883) е сред класиците, внесли значителен принос в развитието на руската литература през втората половина на XIX век. Известен като продължител на творческите традиции на Пушкин и Гогол - имена, които именно той представя на западноевропейския читател, - Тургенев издига художествената проза на един нов, по-висок етап, изпълнен с емоционалност и топлота, които ясно се забелязват във включените повести на този сборник. Из ,,АСЯ''Бавно вдишвайки ароматния въздух, поех към къщи през помръкналите поля и влязох в стаята си дълбоко разнежен от сладостен копнеж на безмислени и безкрайни очаквания. Чувствах се щастлив... Но защо ли бях щастлив? За нищо не жадувах и за нищо не мислех... Бях щастлив. "... безпричинният смях - най-хубавият смях на света, цялото това радостно кипене на младия свеж живот, този устрем - накъдето и да е, само да е напред..." В очите ми напираха сълзи, но това не бяха сълзи на неопределен възторг. Това, което чувствах, беше не смътното, неотдавна изпитано усещане на всеобхватни желания, когато душата расте, звучи, когато ѝ се струва, че всичко разбира и всичко обича. "... усетих някаква сладост - наистина сладост в сърцето: сякаш в него скришом ми бяха налели мед. Олекна ми след този разказ." Не! В мен пламна жажда за щастие. Още не смеех да го назова по име, но щастие, щастие до премала - ето какво исках, ето за какво се измъчвах... "Щастието няма утрешен ден; няма и вчерашен; не помни миналото и не мисли за бъдещето; има само настояще, и то не ден, а миг." Не ме носеха краката и не ме караше лодката: издигаха ме някакви широки, силни криле. Минах покрай храста, дето пееше славеят; спрях се и дълго слушах: струваше ми се, че той пее за моята любов и за моето щастие. |
ABOUTТук ще откриете цитати от хубави книги, които съм прочела през времето... Archives
November 2022
|