Автор: Оливи Блейк Издателство: Артлайн Студиос Превод: Деница Иванова Райкова "Най-общо казано, всички обичат забранените неща, а в повечето случаи познанието е именно това. Изгубеното познание - още повече. Изтъркано или не, всеки има нещо, за което копнее, когато става дума за Александрийската библиотека, а ние винаги сме били вид, силно податлив на повика на неизвестното."
ГЕРОИТЕ"Странно се получаваше - невинната крехкост на това да бъдеш човек. Имаше толкова много начини да се пречупиш и толкова малко от тях бяха героични или благородни." Един любопитен факт за мен, в който съм сигурна, че много хора ще се припознаят е, че когато чета фентъзи, аз винаги имам любим герой. Трябва да имам любим герой, един който да ми открадне сърцето, за да се забавлявам на макс с приключението, което чета. Но тук, в "Шестимата на Атлас", всички ми откраднаха сърцето - дори тези, които в началото не ми бяха кой знае колко симпатични. Изненадана бях да открия такова разнообразие (личностно, културно, магическо) в персонажите, защото лично аз, рядко го намирам. Обичам да чета фентъзи, но тъй като ме чакат много книги, не подхващам от онези епични тухлички и безкрайни поредици (на този етап), защото не мога да им отделя нужното време. Затова, когато изпадна в настроение за магия прибягвам до трилогиите, които срещам из букстаграм, и в които всеки път срещам обичайните характери, които не ме изненадват с нищо ново. Либи, Нико, Рейна, Париса, Калъм и Тристан изпъкват пред тях с детайлното си изграждане и силния нрав. Шестимата неочаквано един ден получават предложение за членство в Александрийската библиотека с цел опазване на архивите. Това е нещо голямо и специално - само най-умелите междинници могат да получат такава покана, тези с най-добрата и рядка дарба. Щом се срещат веднага усещаме сблъсъка на различните им характери и смесените им чувства един към друг. Авторката умело приспособява стила си към всеки един от тях, благодарение на което читателя с лекота се потапя в умовете им и постепенно започва да опознава не само нещата, които ги тормозят от миналото, но и мотивите им - какво ги подтиква да приемат предложението, какво ги мотивира да се усъвършенстват, какво ги принуждава да останат... Дори, когато разбират, че един от тях трябва да умре, за да получат това, за което са дошли. И това, от което вече не могат да си тръгнат. Защо "Шестимата на Атлас" сигурно се питате? Атлас е герой, пазител на библиотеката, за когото разбираме повече в последната част на романа, и нещата, които научаваме за живота му ни удрят като гръм от ясно небе. Атлас е този, който дълго време се е трудил да открие междинници, достатъчно способни и подходящи за опазване на тайните на целия свят. Срещаме и Далтън, неговата дясна ръка, за когото за разлика от Атлас, имаме удоволствие да четем от началото до края. Изключително мистериозен и обран герой, от онези, които тръпнеш в очакване да се появи в следващата сцена и да разбереш нещо ново, защото усещаш колко премълчава. МАГИЯТА"По-малко виновен ли си просто защото се измъчваш повече?" Хем от вълнение искам да споделя за дарбите на героите, защото са изключително готини, хем искам да си замълча поради две причини: много по-интересно ще ви бъде, ако се впуснете в историята, без да знаете за тях предварително, и, твърде комплексни са и най-вероятно няма да ги обясня добре. Както споменах по-рано, намират се класически елементи, които вече сме срещали, но не по този начин. Дарбите до края на книгата се развиват, надграждат, подобряват... Магията присъства през цялото време. Ще я откриете в ежедневието на героите, в емоциите, които изпитват, във въздуха, който дишат. Преплетена с мистериозния и готически дух на dark academia стилът, магията става още по-омайваща и пристрастяваща. Най-хубавото обаче е, че всички аспекти на магическата система и политиката на света са представени по удобен и разбираем за всеки начин. Законите и фактите се появяват когато и където трябва, а не наведнъж в първите две глави само, за да се премине на интересната част. Магическата система и културата в едно фентъзи трябва да бъде интересната част, а не досаден учебник за наизустяване. КНИГАТАРоманът със сигурност е концентриран повече върху развитието на героите, отколкото на интригата в сюжета. Може би, защото е първа част от поредица, а може би е такъв вкуса на авторката. Благодарение на качествените герои това по никакъв начин не прави историята безвкусна или отегчителна. Всички те се борят с многобройни конфликти - дали душевни или магически, - като едновременно с това преминават и през дилеми, които са ни добре познати и на нас, хората. Отношенията им непрекъснато се развиват, едни се сплотяват, други се озлобяват... Дошли на това ново и непознато място, те не само научават нови неща за себе си, но научават и нови неща за света, и то един от друг. Трудно е да се опише, книгата хем се движи с по-бавен ритъм, хем постоянно се случва нещо. Аз именно такива книги обичам да чета най-много и затова тази се нарежда в топ заглавията ми за тази година. Стилът на Оливи Блейк е перфектен за този жанр. Пише изискано, увлекателно, като в правилните моменти помрачава настроението и усилва чувството за притенциозност, както подобава на един dark academia роман. Събитията автоматично се разиграват като филм в главата на читателя, който нито веднъж не намаля интереса. На фона на напрегнатата академична обстановка тук-там се намират и забавни моменти, които ни напомнят, че героите в края на деня са младежи, попаднали просто не където трябва. Въпросът е дали това, за което копнеят си заслужава всичко, през което им предстои да преминат? И на какво са готови, за да го получат? Прочетете и ще разберете! "Но защо трябва те, които бяха направили толкова много и бяха стигнали толкова далече, да се ограничават до възможното?" Благодаря ви, че бяхте тук!
0 Comments
Автор: Джойдийп-Рой Батачаря Издателство: Ентусиаст Превод: Цветана Генчева "И двамата разказваме, и двамата слушаме, дори мълчанието е заредено със скрит смисъл. От съвсем малко, напълно обикновени думи се тъче гоблен, придобива формата на сън, но е много близо до действителността, която обикновено си остава неуловима."
Със сигурност ще се постарая да вкарвам това импулсивно избиране на заглавия в пазаруването си на книги по-често. Сляпото навлизане в мистичния свят на тази книга направи цялото изживяване още по-въздействащо, мистериозно, а и образователно също. "Разказите се лееха от бавните, мързеливи сънища и мечти посред бял ден." Ако трябва да разкажа сюжета в няколко думи на тези от вас, които в момента не са в настроение за сляпо пазаруване, то ще бъде... Мистерия около изчезнала двойка чужденци в розовия град Маракеш и разказвача Хасан, наследил изкуството на разказването от баща си, който всяка година разказва за тях на многобройните си слушатели на известния площад "Джама", който е голяма доза магия, ефирно оживяваща по страниците. В миналото Джама е било място за жестоки масови екзекуции. Днес е една от най-големите туристически атракции в Маракеш, където щом слънцето отслабне, хората могат да се насладят на най-различни развлекателни изпълнения - от певци, танцьори и оратори до дресьори на кобри и маймуни. Жителите на Маракеш го виждат като нещо много повече от един площад и автора с лекота успява да предаде тяхното възхищение. "Джама е символ, пресечна точка на всички народи, които са преминали и продължават да преминават през това място на света. Тя е магребска, сахравска, средиземноморска, арабска, берберска..." "... Тук вековете преливат един в друг, тук си извън времето. Тук различните култури вплитат нишки и човек забравя произхода си," както казва Хадиджа. Благодарение на любовта и силната връзка, която изпитват към Джама, площада оживява в целия си блясък като никое друго място в съвременен роман досега. С лекота пристигаме в Маракеш и се сливаме в любопитната група, които се опитват да подредят пъзела от случилото се преди години нещастие на техния красив площад. "След този сън, така казва брат ми, той нямал избор, освен да вижда света през тези очи, докато спи. И е доволен." Минали са години от мистериозното изчезване на красивите чужденци, но Хасан продължава всяка година да събира жителите на Маракеш, за да споделят заедно своите спомени, случки и малки преживявания, които са имали с тях. Всички продължават да се питат какво наистина се е случило в онази особена нощ на изчезването им, а още по-заинтригувани стават, когато се оказва, че братът на Хасан е в затвора, и причината да е там е обвързана именно с това събитие. Интересното е, че до последната страница не можеш да си убеден кое е било истина, кое е било плод на въображението или истинска случка, но леко изкривена от изминалото време. Историите на слушателите от площада ярко си контрастират от противоречия, а целта на Хасан става все по-трудна за улавяне. Читателят неусетно започва да се пита защо тези хора продължават да мислят над това, защо не го оставят в миналото, защо толкова се различават версиите им... С всяка глава изникват все повече въпроси, а историята се движи бавно, бавно. Темпото на книгата не е от най-бързото, защото автора се е постарал да навлезе в живота и характера на всеки един от разказвачите ни, което на мен лично много ми хареса. Едновременно с това ти позволява да надзърнеш в една коренно различна, от българската, култура. Културата изгражда ценности. Културата е това, през което наблюдаваме света около нас и е много важен елемент за всяка една книга, независимо от нейния жанр. Високо ценя, когато писателят се постарае тя да присъства по добър и ярък начин. Според мен, в центъра на тези 320 страници, освен ислямският свят и темата за семейството, е и красотата на разказването. Казват, че разказването на истории е самотен занаят, но напротив. Историите сближават хората като никое друго занимание. Беше ми много интересно след всяка изминала глава да срещам нови и нови жители на Маракеш, привлечени дали просто от увлекателния и спокоен глас на Хасан или от мистерията покрай чужденците, към която искат да добавят по нещо. Мистерията се гради именно върху това - как всеки един вижда обсъжданата ситуация по съвсем различен начин. Всеки човек е с различен характер, пази в себе си различни разбирания и ценности, идва от различен начин на живот. Това означава ли, че лъжат или просто разбират нещо по различен начин от теб? Стилът на Джойдийп Рой-Батачаря е пищен, но по семпъл и ненатрапчив начин, с бавен и омагьосващ ритъм. Красив, с усет към детайлите - все пак става дума за разказвачи. В дадени моменти те отвежда на духовно пътешествие с по-философски разсъждения - предразсъдъци, любов, живот, култура, - но главите са кратки, така че не отегчават, а напротив, усилват интереса и усещането за безвремие. Въпреки тематиките си, книгата има умението да разтоварва и да отпуска човек с красотата си. Донесе ми спокойствие, показа ми многобройни културни забележителности и ми припомни защо толкова обичам да чета и да слушам истории. Романът не е нещо мащабно или невиждано до сега, но със сигурност хвърля един нов и нетипичен поглед на мистерията като жанр. Има омайващо усещане, заради което не разбираш кога времето е минало. Дните, в които ми правеше компания, имах малко повече ангажименти и успявах да прочеча само по две-три глави, когато имах възможност, но това изобщо не успя да ме откъсне от мистичния свят, в който автора те потапя още с първите изречения. Дори бих я препоръчала да я четете точно така - като хубав ментов чай (или какъвто друг вкус предпочитате), бавно, на малки глътки, докато Хасан ви разказва. "Все пак, ако не можем да си представим нас самите като различни от онова, което представляваме в действителност, къде тогава е надеждата за живот?" Препоръчвам на почитателите на "Любов" от Елиф Шафак и на "Франкенщайн от Багдад" от Ахмед Садауи, за които също може да откриете ревю, като кликнете върху заглавията. Благодаря ви, че бяхте тук!
Автор: Йоко Огава Издателство: Колибри Превод: Маргарита Укегава "Хотел "Ирис"" пленява читателя със своята дръзка история и после го кара да се чувства неудобно, задето му е харесала. Новелата не впечатлява единствено с онзи особен стил, с който се отличават обикновено повечето японски автори, а най-вече с начина, по който изследва човешката психика в комбинация с изключително неприятна тема, която не би се понравила на всеки. Със сигурност това е от онези заглавия, на които трудно определяш категория, защото във всяка една не ти изглежда изцяло на мястото си. Това е една творба за двама самотници, които бавно вървят към своето унищожение и му се наслаждават - но всяко нещо си има граници, нали? "Ридаейки, си спомних гласа му, докато изричаше: "Не смейте да ме обиждате!". Това е, това е гласът. Същият тембър, завладял сърцето ми в хотел "Ирис". Това бе лъчът светлина, който пронизваше хаоса. Само той можеше да даде път на несломимата сила."
Отговорът е лесен - изказът на Йоко Огава е суров, прям, без излишни увъртания и пълнежи. Въпреки това тя по майсторски начин, успява така да реди думите, че заедно да оформят поетична проза, която звучи пленяващо дори на най-мрачните места, правейки четенето пристрастяващо. Научаваме живота и съзряването на една героиня, която постепенно затъва в обсесия, но и ние също като нея, макар и не по същите причини, с всяка страница ставаме все по-пристрастени към историята на Огава. "Разпечатвах плика много внимателно, прочитах писмото три, четири пъти и после сгъвах листа, следвайки точно гънките, които бе направил мъжът." С всяко интимно докосване между възрастния, самотен господин, чието име ни остава неизвестно, и Мари, която не може да си представи живота си без него и униженията му спрямо нея и тялото ѝ, ни се иска да можем да направим нещо, да сложим край въпреки копнежа и желанията ѝ. Вместо това продължаваме да четем, не спираме да дълбаем в тази непозната, гадна и интригуваща картинка, надявайки се да задоволим любопиството си, но с какво? Може би отговори - защо ѝ харесва? Докъде може да стигне? Къде е границата? Границата между това, което искаш и това, което наистина можеш да понесеш; между дроброто и злото. Тъй като човек лесно се омайва с прозата на Огава и неусетно стига финалът на тази новела от 174 страници, е напълно възможно, часове по-късно да осъзнае метафорите и символиките, които присъстват между редовете, и малко или много, предсказват трагичното развитие на събитията. Макар краткия си формат, скромния брой герои и не толкова пищен сюжет, "Хотел "Ирис"" е изпълнен с много детайли, много старание и психология. Не е нито любовна история, нито еротика или трилър. Творбата е нещо много по-деликатно и внушително, към което трябва да се подходи с особено внимание. Не мога да кажа, че очаквах краят да бъде такъв, какъвто е, но в същото време не ме и изненада. Мога уверено да заявя, без притеснения или угризения, че книгата ми хареса страшно много и бих искала в бъдеще да я препрочета, но не съм сигурна кога ще дойде този момент, - защото тя определено е от онези истории, за които ти трябва определена настройка. Знам, че рано или късно ще я отворя отново, би ми било много интересно да надникна по-дълбоко в онези малки прикрити символики, които споменах. Харесва ми да я изучавам и да чета между редовете ѝ. Мисля, че именно там се образува целия чар на Йоко Огава - в умението ѝ да придава тежест и изкуство на иначе минималистичния си текст. Стилът ѝ е от онези, които дълго време остават с теб, кънтят в главата ти като ехо, така че знам, че момента ще настъпи по-рано, отколкото си мисля. "Моля те, просто бъди в този свят, в който съм и аз. Вероятно подобна странна молба те разсмива, но повече от всичко друго на света аз желая ти да съществуваш." Благодаря ви, че бяхте тук!
Автор: Ахмед Садауи Издателство: Киви Превод: Емил Ценков "Има закони, които човешките същества не познават. Тези закони не действат денонощно като физичните, по силата на които вятърът духа, дъждът вали, а скалите се търкалят надолу по планинските склонове, или като другите закони, които човешките същества могат да наблюдават, проверяват и дефинират, тъй като са свързани с повтарящи се неща. Има закони, които действат само при специални условия и когато това се случи, хората се изненадват и казват, че това е невъзможно, че това е фантасмагория или в най-добрия случай - чудо. Те не отчитат, че не познават закона, който ги е предизвикал. Хората се заблуждават и никога не признават невежеството си."
"Не бях убиец, просто бях откъснал плода на смъртта, преди да падне на земята." Проследяваме разнообразен подбор от герои, от които нито един не е скучен: Стар собственик на хотел, в който никой вече не отсяда. Местен журналист с тайно минало и контролиращ, съмнителен шеф. След като всеки започва да обсъжда мистериозният сериен убиец със странни свръхсили, носещ прякора Как-му-беше-името, той решава да разнищи мистерията. А също така и е нещастно влюбен в сексапилната жена на шефът си. Вехтошар на име Хади, който върти бизнес, продавайки стари вещи и мебели, а през другото време засипва съседите си на по чаша чай с украсени приключенски истории, на които никой не се връзва. Никой от тях не повярва и на мрачната история, в която решил да събира човешки остатъци от улиците, за да спаси душите на невинни жертви, като от тях сглоби цяло тяло. И се оказало, че един ден това тяло се събудило и избягало. И не напоследно място - старицата Елишва от "улица 7", която вдъхва живот на това тяло чрез молитвите, които отпрява всеки ден за завръщането на сина си Даниел. В резултат тялото заживява собствен живот с ясната цел, че трябва да си отмъсти за невинните жертви, и да сложи край на развиващата се война. Освен тези герои, ви предстои да срещнете още интригуващи персонажи, но тях ще ги оставя за иненада. Покрай интересните сюжетни линии на всеки един от тях се получава една изключително интересна детективска история. Прескачайки от герой на герой, читателя се опитва да ги изпревари, и да навърже мистериозните нишки още преди самите те да са се усетили. "Може би един ден щеше да се събуди и да установи, че няма никого за убиване, защото престъпници и жертви така са се смесили, че бе по-сложно от когато и да било досега." Авторът е създал изключително впечатляващ шедьовър, представяйки ни различни аспекти на живота и смъртта от погледа на непознато за нас общество. Представя ни с ирония и черен хумор колко безмислена е войната и колко ценни са семейството, децата, домът… Показва ни каква воля и смелост притежават хората, борещи се за нормален и спокоен живот в Ирак. Оставя ни огорчени от истината, и възхитени от умението му да описва грозни събития по толкова поетичен и красив начин. Оставя ни с големи въпроси за света и човечеството, на които е много възможно, в близкото бъдеще отговор да не открием. Кошмарът с тероризма в Ирак, който се е състоял през 2005г. не би бил така приятен за четене, ако не беше хуморът и интересните магически елементи, които Садауи умело е съчетал с познатия ни класически герой. Това беше първата книга, преведена от арабски, която прочетох и съм много впечатлена. Поздравления на Ахмед Садауи - първия иракчанин, спечелил Международната награда за арабска художествена литература! Ще препоръчвам тази книга на всички без колебание, а за феновете на Мери Шели "Франкенщайн от Багдад" е задължително четиво! "Всеки, който си сложи корона, дори само за експеримент, в крайна сметка се оглежда за кралство." Благодаря ви, че бяхте тук!
Автор: Харуки Мураками Издателство: Колибри Превод: Людмил Люцканов Отвориш ли книга на Мураками, никога не знаеш на какво може да се натъкнеш. Романите му са като странен сън в меланхолични тонове и герои, които мислиш, че познаваш, но все пак не си много сигурен. "Спутник, моя любов" ми е любима сред книгите му. Все още не съм изчела цялото му творчество, но съм 99% убедена, че "Спутник, моя любов" ще си остане на първо място. Заела е специално място на рафта ми с любими книги, от което не мърда, а също и в сърцето ми. Прочетох книгата за ден и половина, за което сега малко съжалявам. Иска ми се да бях отделила повече време да се любувам на красотата и нежността ѝ. Да бях прекарала повече време, плувайки в морето от мистерия, меланхолия и горчива любов, което Мураками бе създал така майсторски. „Самотни метални души, безпрепятствено браздящи космическия мрак, те се срещат, разминават се и се разделят завинаги. Не си казват нищо. Не си дават никакви обещания.“ Трудна задача е да разкажеш на някого за какво се разказва дадена книга на Мураками. Още по-трудно е да напишеш ревю, което да не излезе извън контрол още с второто изречение. Защото как е възможно един автор, когото не познаваш, и той не познава теб, да те разбира толкова добре? Но е лесно да изредиш темите на дадена книга на Мураками, защото почти винаги са едни и същи. В "Спутник, моя любов" се говори за самотата, която имаш чувството, че няма край, несподелена любов, приятелство, което ни показва, че понякога само приятелство не е достатъчно, мечти, копнежи, неясния път към себеоткриването... Какво е чувството да си срещнал сродната си душа, но от тяхна страна да липсва желание за физическа интимност. Какво е да обичаш някого отдалеч, и какво е да чакаш да бъдеш обичан. И всичко това, плюс щипка магически реализъм, която изобщо не очаквах в тази книга, но пасва толкова идеално на историята, че сега не мога да си я представя без нея. Мураками наистина е магьосник и знае как да украси събитията с нещо ново, нетипично, по нежен и семпъл начин. Книгата е кратка - 230 страници. Започнеш ли да я четеш, влизаш във филм от 90-те, от който не можеш да събереш сили да излезеш, докато не стигнеш финалната сцена, която да отговори на въпросите ти. Но Мураками не е много по отговарянето на въпроси, да знаете. Кадрите на филма се развиват на фона на адската жега от лятното време на малкото островче в Гърция, на което автора те пренася, заради мистериозен случай, който главния разказвач трябва да разгадае. Думите една след друга те омайват. Усещаш потта по кожата си, тъгата стяга сърцето ти. Започваш да се питаш кое е реалност, и кое не е. Сънуваш с отворени очи. „Какво е самотата? Тя е като чувството, което те обзема, когато в дъждовна вечер стоиш при устието на голяма река и дълго гледаш как водните потоци се вливат в морето.“ „Няма никакво съмнение. Ледът е студен, розите са червени. Влюбена съм. И любовта ме отнася нанякъде.“ В историята присъстват трима души - интровертен учител, към който се обръщаме с "К", нещастно влюбен в най-добрата си приятелка Сумире. Сумире - 22-годишно момиче, което мечтае да бъде писател, и се опитва да пише всеки ден на теми, които да ѝ помогнат да разбере собствената си личност. Тя не е типичния женски персонаж, с който се срещаме в съвременен любовен роман. Странна, с богато въображение и милион въпроси за света, хората, за самата себе си. Сумире е свежа, забавна и е от онези приятели, които не се притесняват да ти се обадят в 3:00 сутринта просто ей така. Малко по-късно срещаме Миу - по-възрастна бизнес дама, която предлага работа на Сумире. Миу е красива, мистериозна, и като всеки друг персонаж на японския писател - комплексна. Научаваме много за нея, но в същото време усещаме, че има нещо, което не забелязваме. Още на първата среща между двете жени пламва искра на нещо, което ще се окаже поредната несподелена любов. К е обречен да наблюдава човека, когото обича, да обича друг. Започва да търси утеха в неангажираща връзка с негова колежка, но такава така и не открива. "Спутник, моя любов" е една възхитителна комбинация между опияняващо представена самота, фрагменти любов в различни форми и малко мистицизъм, която ще ви остави дълго време да размишлявате, докато едно особено чувство, което само история на Мураками може да предизвика, не ви напусне. Пригответе любимата си напитка, разтворете книгата, и се потопете в тази красива любовна история. Не е за изпускане. „Подавам глава навън и гледам небето. Да, на него виси полумесец с цвят на плесен. Това е добре. Значи двамата с нея сме в един и същи свят и гледаме една и съща Луна. И една и съща нишка ни свързва с действителността. Просто трябва да я придърпам леко към себе си.“ Благодаря ви, че бяхте тук!
Автор: Маркъс Зюсак Издателство: Пергамент Прес Превод: Светлозара Лесева КНИГАТА„Странно нещо, струва ми се, са откровенията. Готови сме да споделим почти всичко, но в крайна сметка това „почти“ е единственото, което има значение.“ Това е книга, която ако е по вкуса ви, то ще заеме място в сърцето ви, и бъдете сигурни, че много дълго време няма да го напусне. "Мостът на Клей" е хаотична, изключително искрена и трогателна история за любовта - първата, тийнейджърската, семейната, вечната, любовта към домашния любимец, любовта към съседа, който винаги е насреща - за домът, загубата, разочарованието и най-вече прошката. Зюсак разказва, че „Мостът на Клей“ започва с простата идея за момче, което иска да създаде нещо красиво. Докато авторът се разхожда по улиците на Сидни, решава това нещо да бъде мост, а момчето да се казва Клей – герой, в който може да видим много от личността на Зюсак, ако преди това сме прочели малко повече за самия него. Момче – средният от петима братя, - което от малък обича да измъква всякакви истории от родителите си, чиито персонажи пък от своя страна, са вдъхновени от родителите на автора. Това е Клей. Не е нужно Зюсак да ни споделя, че "Мостът на Клей" е много личен роман за него, това си личи от първата глава до последната. Именно заради това толкова обичам книгите му - винаги са истински, винаги ти вдъхват надежда, и винаги те карат да се чувстваш у дома. Страниците си имат своя собствена душа, героите също. Романът е написан в особения омайващ Зюсак стил, изпълнен с многобройни символики, метафори и поетични описания. Не мога да си представя друг автор да разкаже история, като тази толкова добре. Не ни е непознато, че истории, в които сюжетът и развръзката не са приоритет са изключително сложни за писане. Въпреки това, Маркъс Зюсак се е справил великолепно. Тази емоционална история, въртяща се около две различни поколения, белязани по един и същ начин, ни я разказва Матю Дънбар - най-големия от петимата братя. След като майка им умира, а баща им един ден ги изоставя без да даде причина, Матю остава сам да се грижи за по-малките. Няма нужда да казвам, че колкото и да е тъжно, толкова е и забавно да ги наблюдаваш как се справят сами с живота години по-късно след тежката раздяла. Един ден на вратата им се появява човек с молба, която преобръща живота им с главата надолу. „Най-хубавото винаги вече се е случило, преди да сме били родени.“ Зюсак, майсторски прескача от минало в настояще, преминава през една държава в друга, от герой на герой, потапяйки ни дълбоко в сагата на семейство Дънбар и лошия късмет, който изглежда, че не спира да ги преследва. Някои хора казват, че за този роман се изисква голямо търпение и концентрация - лично аз, нито веднъж не съм се напрягала да следя действието. Всичко ми вървеше с приятна лекота, и дори бих казала, че този хаос покрай времевите линии, само ми засилваше интереса, защото опознавах все по-добре семейството. Стилът на Зюсак е лек, непринуден, на моменти красив, на моменти небрежен и леко накъсан. С всяка изминала глава, не спирах да си мисля, че не искам да се сбогувам с тези момчета. Сякаш бяхме станали най-добри приятели. МОМЧЕТАТА ДЪНБАР„ – Не може ли поне веднъж да гледаме филм, който не е правен през осемдесетте? – рече той. - Точно това правим. Този е от 1979 година.“ Ако харесвате истории, които са страшно концентрирани върху главните герои и тяхното развитие - това е вашата книга! Героите тук са изключителни. Те са комплексни, различни, реалистични. Колкото повече четеш, толкова по-близки ти стават, защото отношенията им един с друг, и дори репликите, които си разменят са изобразени по естествен начин. Не бяха малко разочарованията, които прочетох относно книгата, масово са я подхващали с очаквания за заплетена мистерия (признавам, че резюмето звучи малко подвеждащо), но съм сигурна, че и те не могат да отрекат колко добре изградени са тези момчета. Колко силно усещаш как сърцата им туптят през хартията, като едно цяло. Матю, Хенри, Рори, Клей и най-малкият Томи, който не спира да прибира всяко животно, което види, независимо какво е то. Но можем ли да го виним? Всеки от тях е с индивидуални проблеми, опитвайки се в същото време да пребори рани от миналото по свой си начин. Това често поражда между тях конфликти, които те разрешават с юмруци в двора, докато не изпаднат в лудешки смях. Всеки един от тях е външно самоуверен и широко усмихнат, но вътрешно изплашен от неизвестното бъдеще и неясния път към него, по който рано или късно ще трябва да тръгне. Единственото нещо, което им е кристално ясно е, че каквото и да е подготвила съдбата за тях, те ще го посрещнат заедно. „Идиоти аплодираха идиоти, грандиозна гледка. Това го умееха най-добре.“ Ако държите книгата ви да има динамичен сюжет и развръзки, има шанс да ви стане скучно към средата. Ако пък ви звучи интересно да четете от гледната точка на голям брат, който ще ви накара да се почувствате, като изгубен член на семейството, който просто иска да навакса с всички щуротии, които е изпуснал досега - дайте ѝ шанс. ИМА ЛИ МОСТ?„Каква полза да създадеш шедьовър? Творението му бе устояло на проверката, осмисляйки всичко, за което се бе трудил, и в същото време – не бе донесло спасение на нищо и никого.“ Зюсак и тук се е погрижил да покаже живота с всичките му нюанси - и тъмните и шарените. Страниците преливат едновременно с непринуден хумор и болка, и с (любимите на автора) символики, за чиито разкритие ще е желателно да се подготвите предварително психически, ако ме разбирате... Историята въпреки че се разказва от името на Матю, тя е за Клей - това го разбираме в самото начало. Клей едновременно е въпросът и отговорът. Клей е разстоянието, надеждата, мостът. Той разделя, но и събира. Днес принадлежи на едно място, утре на друго. Макар и мълчалив, отдалечен, наблюдаващ живота отстрани, (пълната противоположност на братята си) Клей с лекота те подтиква да го заобичаш. „Допадаше му как нощните пеперуди пърхаха на сплотени тумби около уличните лампи, където сякаш стояха на пост. Питаше се дали нощта ги изпълва с възбуда, или напротив – носи им покой и умиротворение. Ако не друго, то тя им даваше цел в живота.“ Да, има мост. И заровена пишеща машина, щипки, животински кости, старо пиано... Но тъй като говорим за Зюсак, мостът е много повече от просто мост, и в изграждането му е вложено много копнеж и надежди за бъдещето. Предполагам, че в един момент всички ние, също като Клей сме строили мост, или тепърва ще се подготяваме да строим, дали за някой друг, или за самите нас. „Понякога дори и на мен ми се струва, че няма да проумея тази загадка – как обичат момчетата и братята.“ ПРОДЪЛЖИ ЧЕТЕНЕТО:МАРКЪС ЗЮСАК: КРАДЕЦЪТ НА ЧИТАТЕЛСКИ СЪРЦАБлагодаря ви, че бяхте тук!
МЕРИНа днешната дата (30 август 1797г.) се ражда велика английска писателка на разкази, есета и биографии, която на 18 години, започва да работи по известната история за героят Франкенщайн, което име въпреки че е на психически нестабилния учен, след многобройните телевизионни адаптации и театрални постановки, бива повече използвано за обръщение към творението му, отколкото към него самия. Моята теория относно причината, която може да стои зад това любопитно явление, е, че в тази книга, доброто се крие в необичайно грозна обвивка, и обратно - грозното се крие в обичайната човешка такава. След като страшната гледка, която създава Виктор, не е пред очите ни, ние успяваме да надникнем в чувствата, които чудовището, като нас нормалните, притежава. По този начин той малко по малко, си присвоява човешкото име на мъжът, обричащ го на доживотни мъки, защото се оказва, че въпреки ужасяващия си вид, той е повече човек от него. Тя е Мери Уолстонкрафт Шели. Искаме или не, за да стигнем до грандиозната поява на самото чудовище (в кавички), трябва да тръгнем от първото влюбване на Мери в съпругът ѝ Пърси. Ако двамата не се бяха срещнали в Шотландия, днес може би нямаше да познаваме подобна сензация, каквато е Франкенщайн. Поне не толкова брилянтна. Пърси е най-благонадеждният източник, от когото авторката черпи информация за експерименти, електричество и други неща по материята, тъй като в обкръжението си поета има не малко приятели лекари и физици. Въпреки че е женен и с дете, ексцентричният английски поет Пърси Биш Шели, тогава на 22 години, започва да се увлича по седемнадесетгодишната Мери, и постепенно да се отчуждава от жена си Хариет. Двамата започват да се срещат тайно на любимото ѝ място – гроба на майка ѝ, която умира едва единадесет дни след раждането ѝ. Бащата на Мери не одобрява връзката им и до последно се опитва да защити честта на дъщеря си. Ситуацията става още по-напрегната, когато Пърси заявява, че няма да успее да погаси дълговете му, както бе обещал. След скандалът двойката заминава за Франция, взимайки със себе си доведената сестра на Мери (Клеър Клеърмонт), загърбвайки слуховете и лошите думи по техен адрес. След дълго пътешествие на карети и магарета, стигат до Швейцария, където се отдават на много четене и писане. През тези месеци авторката губи първото си дете по време на раждането и изпада в тежка депресия. На следващата година – 1815г. финансите на Пърси се възобновяват, а Мери успешно ражда момченце – Уилям. През 1816г. Клеър започва любовна авантюра с известния поет Лорд Байрон. Четиримата решават да прекарат лятото заедно и наемат вила край Женевското езеро. По-късно към тях се присъединява и младия физик Джон Уилям Полидори. В поредният дъждовен ден групата се принуждава да остане на закрито и заедно прочитат сборник с разкази за привидения, преведени от немски на френски език. И така от скука, комбинирана с моментно вдъхновение, Лорд Байрон предлага идея за творческо състезание. Печели, този който успее да напише най-страшната, най-смразяващата кръвта история. Първоначално идея за разказ на Мери така и не ѝ хрумва. Но една вечер е дълбоко замислена за разговор, проведен между Шели и Лорд Байрон, който бе чула - обсъждали опитите на определен доктор, който накарал парче фиде в стъклена епруветка да се движи, - мислейки си за това, Мери не успява да заспи. В един момент затваря очи и го вижда - мъж надвесен над труп, прави опити да сглоби парчетата и да му вдъхне живот. Момичето сяда да пише, вливайки все повече и повече от себе си, и черната дупка, в която се намира тогава. И най-вероятно, представяйки си колко по-лесен би бил животът, ако може и тя по същия начин да върне дъщеря си. Година по-късно Мери печели състезанието, но трудно успява да публикува разказът си, когато решава да го разшири в роман. Или защото млада дама не бива да пише подобни ужасни неща, или защото е любовница на мъж, изоставил жената и детето си. С една дума - жена писател? Не, благодаря. Първото издание на "Франкенщайн" се появява анонимно в Лондон на 1 януари 1818г., когато Мери е на 20 години. Всички смятат, че Пърси е авторът. Името ѝ се появява на второто издание през 1823г. във Франция. РОМАНЪТ„Ако учението, на което си се посветил, отслабва чувствата на обич и предизвиква отвращение към обикновените, прости и чисти удоволствия, тогава в заниманията ти има нещо нередно, нещо неподобаващо на човека.“ „Франкенщайн: или новият Прометей“ се публикува като готически роман, такъв и се определя до днес, в кобминация между епистоларен роман и класически разказ в първо лице. Много хора, от които и популярни писатели, вярват, че точно той дава старт на хорър жанра и научната фантастика. Книгата започва с ръководител на изследователска експедиция, който спасява непознат мъж в беда на кораба си. Разбираме това в писмата, които той пише до сестра си, докато заедно с екипажа му, се опитват да открият проход до Северния полюс. В последствие се оказва, че уплашеният и сериозно болен мъж е Виктор Франкенщайн. След няколко разговора Виктор започва все повече да се припознава в собственика на кораба, който му подаде ръка. В очите му се виждат ясни амбиции и големи цели. Франкенщайн вижда старото си аз. С надеждата да предотврати още една тежка съдба като неговата, той решава да му разкаже историята си, показвайки му, че копнежите за мъдрост и успех трябва да се контролират. Очаквах книгата да ми хареса, но съвсем не очаквах да се превърне в любимата ми книга. От много години насам съм голям фен на готическия жанр. Това изцяло го дължа на филмът „Едуард ножиците“ с Джони Деп и Уинона Райдър, а също и вечната класика за семейство Адамс. Именно те и Тим Бъртън породиха възхищението ми към атмосферата, а както повечето от нас сме чували Мери Шели е кралицата на готическото. Макар и малка на обем, „Франкенщайн“ е богата на много неща и прелива от знания и уроци за живота, човекът, и това как понякога незнанието е по-добрия вариант. И всичко това – красивата и грозната част на човешката природата, - е написано с красивия, сив, меланхоличен стил на Мери Шели, който те хваща за гърлото още с първото изречение. Едно от любимите ми неща е, че авторката до последната страница те кара да се съмняваш дори в собствените си чувства и разбирания. Според мен, "Франкенщайн" би била много добър избор за задължителна литература в училищата. Лесна и бърза е за четене, и може да се анализира с часове. ИСТОРИЯТА НА ВИКТОР„Щом толкова много е направено, възкликна душата на Франкенщайн, то аз ще постигна повече, много повече!“ Виктор Франкенщайн е роден, жаден за знания. Детството му е било щастливо. Докато другите деца на неговата възраст били заети да вършат лудории и да ядосват родителите си, Виктор си стоял вкъщи, четейки за тайните на земята, природата и небесата. Преди да замине за Германия да учи природни науки в университета, той предварително се запознава с творбите на многобройни алхимици, лекари, философи и още. В първите месеци на учебната си година, той се отдава изцяло на математиката и всяка една наука, свързана по някакъв начин с нея, докато не открива любимите си - естествознание и химия. И докато изчита книга след книга, един-единствен въпрос не му дава миг спокойствие... "Къде, питах се неведнъж, е тайната на живота? Това бе смел въпрос, който открай време се счита за загадка; ала ние сме застанали на прага на безброй открития и само липсата на смелост и леността ни пречат да направим решителната крачка." Първоначално е трудно такъв образ да не събуди възхищение у теб. Едва на седемнадесет години Виктор е способен на толкова много големи постижения, заради ранната си любознателност, мъдрост и борбеност, постижения, за които връстниците му могат само да си мечтаят. Но малко по малко това наше възхищение остава на заден план, защото виждаме, че копнежите му започват да се превръщат в нещо по-особено, по-мрачно. Жаждата да надмине имената на учените, за които чете в учебниците надделява, и любопитство му да се рови все повече в тайните на живота се усилва. А как ще разбереш тайните на живота, ако не разбереш първо тези на смъртта? Фантазията, която първо започна като чисто прогонване на човешките болести, придоби съвсем друг вид – много по-голям и на пръв поглед невъзможен. Две мрачни години по-късно Виктор Франкенщайн сглобява творението си, но видът му няма нищо общо с това, което той си представял. Ужасен, побягва от лабораторията си. Когато се връща вижда, че чудовището го няма и не поема отговорността да го потърси. Въпреки че е потресен и отвратен от собственото си дело, той до последно не поема отговорност за действията си, дори и след като разбира за първото убийство на чудовището. Вместо това прави опити да се разсее, ходейки на излети и почивки из природата. Чрез този комплексен персонаж, към който възхищението се превръща толкова бързо в омраза, Мери Шели, ни показва опасността, която стои скрита в знанията. Как задаването на въпрос след въпрос може да ти изиграе лоша шега. Колко ниско може да падне човек, воден от амбициите си, които нямат граници. ИСТОРИЯТА НА ЧУДОВИЩЕТО„Ти, който ме създаде ме ненавиждаш; на какво мога да разчитам тогава от страна на останалите хора, които нищо не ми дължат?“ Ако сте гледали филмова адаптация, или просто сте чували за Франкенщайн (зелено на цвят същество с болтове във врата и не говори) и решите да прочетете книгата за първи път, ще се изненадате колко различен е всъщност. "Франкенщайн" изобилства от лоши филмови адаптации. Щом се събужда за първи път в лабораторията той е уплашен и не знае къде се намира. След дълго лутане в опити да разбере какво се случва, той става жертва на жестокото човешко отношение. Месеци по-късно си намира скривалище. Наблюдавайки скришом, той се научава как работи света, как се държат хората, какво означават израженията на лицата им, а подслушвайки, се научава да говори езика им. Чудовището си изгражда индивидуалност и характер. Но дори и с всички тези нови открития, самотата и нещастието, така и не го напускат, а опитите му за сближаване винаги свършват с опит за убийство. Наранен и ядосан заради мъките, на които е обречен, той отново открива създателя си, с молба да му създаде спътница. Обещава, че щом я получи, двамата ще заминат далеч да си живеят щастливо. Но Виктор вече не желае да си играе на Бог, не жалае да поеме отговорност за нещо, което е създал изцяло за своя изгода. „Храната ми не е като вашата – няма да убия нито агне, нито козле, за да заситя апетита си, стигат ми жълъдите и дивите плодове. Моята другарка ще бъде като мен и ще се задоволява със същото. За легло ще ни служат сухите листа, слънцето ще ни свети, както свети за всички хора, и лъчите му ще карат храната ни да зрее. Картината, която ти рисувам, е мирна и човечна и ти не може да не почувствуваш, че да я отхвърлиш, значи да проявиш излишно властолюбие и жестокост.“
"Франкенщайн: или новият Прометей" е обявена за начало на хорър жанра... Кара ли те цяла нощ да будуваш и да сънуваш кошмари? Не. Любимото на всички хора, прочели и оценили този брилянтен роман е, че не е това, което хората си мислят, че е. Книгата не е страшна история за чудовище, което избива всичко около себе си, защото това им е работата на чудовищата. Това е история за човек, който създава живот, и щом осъзнава сериозността на ситуацията, го изоставя - като баща, изоставил детето си; за човек, който, щом създава нещо, което не бива да съществува на първо място, казва "Вече знам какво е да си Бог", и щом осъзнава сериозността на ситуацията, побягва и се покрива; за човек, на име Виктор Франкенщайн, роден в Швейцария, който е истинското чудовище. „… знайте, че онзи, за когото светът е само родният му град, е по-щастлив от другия ламтящ за величие извън рамките на човешката природа.“ Благодаря ви, че бяхте тук!
Автор: Елиф Шафак Издателство: Егмонт/Анишър Превод: Емилия М. Масларова След като прочетох "Любов" имах нужда няколко дни да не чета нищо. Не, не защото не ми е харесала книгата или ме е поставила в reading slump. Имах нужда от малко време, за да подредя мислите си и да осмисля хубаво какво прочетох току-що. Защото беше шедьовър! Поради тази причина и малко се забавих с писането на ревю. Няколко пъти сядах да го пиша, но единственото, което ми идваше наум бе въпросът: как да опиша тази книга? Как човек като мен ще намери правилните думи да опише тази невероятна история, с нейните многобройни невероятни истории вътре в нея, така че хората да усетят поне малко какво имам предвид. Невъзможно. Знам само едно, каквото и да напиша тук, няма да е достатъчно. Затова просто ще започна, а който реши да я прочете, няма да сбърка. И няма да е същият след това. В самото резюме на книгата го пише: "Това не е любовен роман". Мислех си, че най-вероятно е поне малко преувеличено, но се оказа, че съм грешала. Наистина не е любовен роман. А роман показващ видовете любов с хубавото и лошото. Всички хора по света виждат любовта по различен начин. И всички хора по света изпитват и преживяват любовта по различен начин. Общото между мен, вас и всички хора по света е, че когато любовта се появи, независимо по какъв начин е решила да го направи, нямаме контрол над нея. Поне не такъв какъвто си мислим, че имаме. И Шафак ни го доказва, като ни потапя в света на хора, чиито съдби са коренно различни, но все търсещи едно и също нещо, а именно - любов. Към Бог, към другите, към себе си. „Живот без любов не е живот. Не се питай към каква любов да се стремиш, духовна или материална, божествена или земна, източна или западна… Започнеш ли да делиш нещата, възниква ново и ново делене. Любовта няма етикети, няма определения. Тя просто е това, което е. Любовта е жива вода. А влюбеният е душа от огън! Светът се върти по друг начин, когато огънят обикне водата.“ В "Любов" авторката събира съдбите на не два или три героя. Загубих им бройката честно казано, но само не се шашкайте. Шафак толкова добре е успяла да се справи с всички герои, че бройката им изобщо не се усеща. Главите са кратки по 2-3 страници, което компенсира многобройните ни разказвачи. Шафак е изградила персонажите много добре. Всички те са комплексни и се отличават много един от друг. Запознаваме се с богатият поет Руми, просякът Хасан, на който смъртта му се вижда в очите, блудницата пустинна Роза, която мечтае за коренно различен живот и още няколко много интересни личности. За първи път попадам на книга с толкова гледни точки и първоначално си помислих, че сигурно ще се объркам, но завладяващия и увлекателен стил на писане на Шафак прави четенето много бързо и лесно, въпреки тежките теми, които засяга в романа. Книгата е отнела на авторката 15 години и половина. Публикувана е 2009 г., а през 2019 г. BBC я обявяват за една от 100-те най-влиятелни книги на света. В интервю тя споменава, че когато е започнала книгата се притеснявала, защото да пишеш за исторически личности не е същото, като да пишеш за герои, които ти си измислил. Темата за Шамс и Руми не е била нова за нея, тъй като в 20-те си години вече е била увлечена по суфизма и е писала магистърската си теза за тях, но, за да няма никакво разминаване във фактите, е прекарала още много месеци в търсене и четене на информация. Тъй като много уважава Руми и Шамс като личности е било много важно за нея да се запознае хубаво с гласовете им и да опознае наследството им колкото се може по-добре. А сега повече за историята. Ела Рубинстайн е 40 годишна домакиня, живееща в Бостън с трите си деца и съпруга ѝ, който ѝ изневерява. Един ден започва работа, като рецензент в литературна агенция и първата ѝ възложена задача е да прочете и оцени романът "Сладко богохулство" от неизвестен автор на име Азис Захара. Още от първите страници Ела има усещането, че сякаш има причина романа да е попаднал точно в нейните ръце. И точно сега - когато бракът ѝ се разпада, дъщеря ѝ се сърди, защото не одобрява решението ѝ да се омъжи за новия си приятел, понеже са студенти и са от прекалено скоро заедно, а другото ѝ дете страда от анорексия. Историята толкова повлиява на Ела и на разбиранията ѝ за любов, че решава да пише имейл на автора. И така започва тяхната дълга и дълбока кореспонденция, която постепенно започва да се превръща в нещо повече. „Много скоро заради размяната на имейли с Азис Ела вече чувстваше, че спокойният ѝ, подреден живот се променя. От човек, в чието житейско платно преобладаваха мътносивите и кафявите оттенъци, тя се превръщаше в жена с таен цвят: терзаещо ярко-червено.“ И ние четем заедно с Ела романът на Захара, който ни прехвърля в 13 век и ни среща със странстващия дервиш Шамс от Тебриз, който е роден с дарбата да вижда в бъдещето. Един ден Шамс получава видение как някой го убива. Тогава той решава, че е дошло времето да открие свой съратник, на когото да предаде мъдростта си заедно с 40-те правила за любов, които е сътворил през годините си, прекарани в търсене на божественото. Пътува до Багдад и се озовава в дома на уважавания и обичан от всички духовник Руми. Духовникът, който има всичко, но въпреки това усеща празнота и нещастие. Докато Шамс стига до Руми, ставаме свидетели на сблъсъците му с жителите на Багдад. Като суфист, вярващ в равенството и уважаващ всички хора, независимо на коя раса и култура принадлежат; като човек, чиято религия се гради изцяло на любовта, Шамс забележе ли, че някой има нужда от помощ или понякога само от една мила дума, той не го подминава. Шамс е мистериозна и необичайна личност, към която всички усещат изгарящо любопитство поради простата причина, че приема хората такива, каквито са. С всичките им недостатъци и предразсъдъци. Без да се притеснява какъв човек стои пред него, той отстоява мнението си докрай и е готов да изложи себе си на опасност, за да защити човек, който не познава. „В много отношения XXI не е чак толкова различен от XIII. И двата ще останат в историята като време на нечувани религиозни сблъсъци, културни недоразумения и всеобщо усещане на несигурност и страх от Другия. В такива времена повече отвсякога е нужна любов.“ Нямаше герой, който да не ми е интересен и ме бе грижа за живота на всеки един, което рядко ми се случва. Често имаше глави, които приключваха с изречение от вида на "в онзи момент не осъзнавах колко греша" или "само да знаех колко грешах тогава" и това само усилваше още любопитството ми и следователно отлагаше заспиването ми. Шамс и Руми веднага се сближиха. До такава степен, че по цял ден не излизаха от библиотеката на Руми. Затваряха се вътре и си говореха по цял ден и цяла вечер. Когато жената на Руми отиваше да им остави поднос с нещо, млъкваха, а след като си тръгнеше, продължаваха. Съпругата му много ми харесваше, а също и осиновената му дъщеря, която има дарба да вижда мъртвите. Освен нея духовникът има и двама сина, от които по-младия - Аладин, много ревнуваше от Шамс, а по-големия подкрепяше баща си и го успокояваше, че скоро всичко ще бъде както преди. Но не стана така. Ставаше все по-зле. Шамс известно време подлагаше Руми на изпитания, които му помогнаха да открие себе си, да отвори не само очите си, но и сърцето си. Но тези изпитания го отдалечаваха все повече и повече от семейството му, а също така и от негови ученици и почитатели. Разбирах Аладин и мен това ме дразнеше. Шамс изпълни целта си. Превърна Руми в защитник на любовта, в "гласът" на любовта, както той го наричаше, но докато напредвах с четенето не спирах да се питам, защо тогава губи семейството си? Жена му ревнуваше и тъгуваше, че Шамс притежава цялото внимание на съпруга ѝ. Внимание, което тя от години не бе получавала. По-малкият му син с всеки ден се озлобяваше и го хващаше срам от новото държание на баща си. Държание, което смяташе, че не е прилично за човек като него. Предполагам така става, когато изгубиш контрол. Руми цял живот е усещал празнота. Чувствал се е нещастен и никога не е знаел защо. След толкова време се появява човек, който успява да запълни тази празнота и става изцяло заслепен от него и от това ново чувство. „Богат е животът, преизобилен и пълен. Или най-малкото си мислиш така, докато не се появи някой, благодарение на когото разбираш какво ти е липсвало през цялото време.“ С Шамс се появиха нови врагове, нови слухове и нови опасности. В самото начало го предупредиха, че така ще стане, но него това не го спря да открие своя мечтан съратник. Много неща се случиха. Шамс промени много съдби. Някои към по-добро, а други към по-лошо. Мисля, че това е книга, която всеки е хубаво да прочете, но в правилния момент. Какво имам предвид с това? Вярвам, че всеки сам ще усети щом този етап от живота му настъпи. Етапът, който ще го накара да посегне към "Любов" без грам колебание, ще я прочете, ще я усети и разбере. Или ще посегне към нея и ще се окаже, че не е неговата книга и ще я остави. И двата начина са окей. Мисля, че това е книга, която или е за теб, или не е. От 2-3 години се каня да я взема от колекцията на майка ми, но все се отказвах, защото просто не ми идваше отвътре да седна да я прочета и сега разбирам защо. Не е бил тогава момента. В книгата няма нито една глава, която да ми се е сторила скучна, бавна или излишна и да не ме е накарала да се замисля върху събитията, които са се случили. Всичко се случи с перфектното темпо. Тук във всяка сцена и във всяко изречение има смисъл, просто всеки ще го разбере по свой начин и ще извлече това, от което има нужда, и точно това е хубавото и точно това мисля, че Шафак цели. Благодаря ви, че бяхте тук! Елиф Шафак чете откъс от "Любов": www.youtube.com/watch?v=nv0wbV4cX-o
|
ABOUTТук ще откриете мои мисли за книгите, които обичам. Archives
November 2022
BOOKS |